По-нататък видях две жени, които се дърпаха и скубеха. Отидох и им казах:
— Какво делите сред тази пустош?
— Махай се! — отвърна ми едната, — изгубихме се. Тая ме поведе по този път, а аз не искам!
Тя беше с дълги червени нокти, ярко червило и тежък грим, който се бе разтекъл от жегата. Вече приличаше на клоун след представление. Другото момиче носеше зелена тениска, камуфлажни панталони и маратонки. То се усмихна и каза:
— Пътища много, но този е най-пряк.
Маникюрът изсъска:
— Не искам най-пряк, искам най-лесен. Защо изоставихме магистралата? Там беше лесно. Взимаха ни, носеха ни на ръце, а тук. Пфу!
— Няма лесен път. Лишаваш се от себе си, оставяйки се лесното да те подведе.
Тръгнах. Знаех, че няма да се разберат. Или щяха да се избият, или да продължат разделени. Но никога нямаше да продължат заедно и ръка за ръка. Затова целунах и двете по страните и им обърнах гръб. Раницата ми бе лека, не носех излишен багаж. За какво ми е.
Слънцето залязваше. Някои от пътуващите вече се отбиваха встрани от пътя, разпъваха палатки, палеха огньове. Реших да походя още малко. Тъкмо времето се разхлаждаше и ставаше по-приятно. Видях как един се отдалечава и тръгва през пустошта. Може би се надява да хване някакъв дивеч за храна. Други просто седяха на земята, или само лежаха впили поглед в космоса. Дали се питаха оттам ли сме дошли? Дали искаха да полетят отново и да намерят нов дом, нов рай? Или просто оставяха телата си да почиват, за да могат да бързат на следващия ден към това, което е неизбежно.
Спрях край един висок бурен и се заслушах. Чувах тих плач. Разтворих листата му и видях малко бяло вързопче. Взех го и развих плата. Отвътре ме гледаха изцъклените очи на малко пеленаче, отдавна мъртво. Извиках към небето. Дойдоха още хора. Някои цъкаха с възмущение, други си тръгнаха явно незаинтересувани. А аз държах това малко дете, което си бе отишло скоропостижно. А как го чух да плаче, след като бе мъртво от доста време, не знаех. Прегърнах го и със сълзи на очи го целунах по челото. Затворих очичките и го положих на раницата си. Изкопах дупка и го погребах. До мен през цялото време остана една луда жена, чиито брътвежи не спираха. Болката ми бе толкова голяма, че ми искаше да бръкна с ръка през кожата си, да извадя сърцето си, да го ударя в земята и после да го стъпча и изгоря. Няма такава болка уверявам ви.
Първите слънчеви лъчи ме погалиха седнал пред купчинката камъни, обронил глава със сухи зачервени очи. Знаех, че в града накрая ще има и деца. Знаех си!
Срещах и големци, които се движеха със свитата си. Най-често ги носеха на носилки едри мъжаги или пък им теглеха каляските. Защо тези хора се оставяха да бъдат роби, да служат за целите на други, като всички вървяхме по пътя? Защо не захвърлят носилките и не тръгнат напред сами? Бързаха всички. Рядко аз настигах някого. Само веднъж настигнах един младеж с патерици. Куцаше едва-едва и често спираше да си почива.
— Искаш ли да повървя с теб? — казах му.
— Няма ли да те забавя? — отвърна ми той.
— Че аз не бързам — усмихнах се.
Тръгнахме заедно. Разбрах, че е студент. Учил за ветеринарен лекар, но катастрофирал с мотор и оттогава бил недъгав. Това ми каза — „недъгав“. Обичал едно момиче, но тя останала в родния му град и там се отдала на лесен живот. Дискотека, забавления, не искала да ходи в големия град с него и той я оставил. Тогава се случила и катастрофата с мотора. Изпуснал изпити, година, две, докато се лекувал. Накрая се отказал. Отишъл на мост и тръгнал да скача, когато едно отче спряло до него и му рекло, че Бог ще го накаже загдето посяга на този си дар свише. Момчето се ядосало и бутнало свещеника, а после скочило. Засмяхме се. Нощувахме заедно край огъня. А на гости ни дойдоха койоти, търсещи храна. Прогоних ги с викове и една главня.
— Щяха да ме изядат, ако бях сам!
Така беше.
На сутринта отворих очи и видях, че го няма. Скочих, събрах багажа и тръгнах. Погледнах назад и видях една точка, която куцука обратно по пътя. Защо се връщаше? За да спаси свещеника или любимата си? Дали щеше да завърши медицина? Дано успее. Добър човек беше. Помахах му, макар че едва ли ме виждаше и тръгнах. Не виждах ни дърво, ни сянка, навсякъде жаркото слънце изгаряше света. И тогава я видях в далечината. Една горичка. Просто няколко дървета. Излязох из пътя и се отправих през пясъците и бурените натам. Сторило ми се беше, че е наблизо, но се оказа, че пейзажът залъгва. Вървях почти цял ден, докато стигна до дърветата. Надникнах в сенките, прегърнах един ствол, целунах корените. Чух шум, който бях чувал веднъж като дете, но още го помнех. Изтичах по посоката му и видях реката. Съблякох се и скочих в нея. Неописуема радост обля цялото ми тяло. Прохлада и наслада ме прегърнаха. Извиках от радост и започнах да пляскам. След това пийнах от водата. Изтегнах се на брега гол-голеничък и се загледах в небето. Не ми се ставаше да паля огън, макар че вече ставаше хладно. Не ми се играеше играта на оцеляване. Тогава чух глас: