След смъртта на Бош живееше сама. Няма мъж, няма деца, няма роднини. Може и да имаше, но не ги бе чувала от хиляда години. А и не са ѝ притрябвали вресливи женоря с куп сополиви деца. Тя си е добре. Има новите си дрехи, има бижутата си, които слага всеки следобед. Обича да облича нова рокля и да стои пред огледалото. Красива е, въпреки годините ѝ. Има и приятели. Паяците и молците. Даже като се замисли, молците ѝ допадат повече. Изяждат миналото и остава само днешния ден. Или нощ, както е в случая.
Дилайла лежи и слуша. Тишина за всеки друг, но за нея е по-шумно, отколкото в джунгла. Спомня си младостта. Беше толкова зелена и глупава. Обличаше се хубаво и пригледно, майка ѝ и баща ѝ одобряваха всеки неин тоалет, а после ходеше на забави. Танцуваше като богиня. Избираше кавалер и магията се раждаше. После той я търсеше, но тя знаеше, че той не е за нея. „Прекалено добра си“, казваше майка ѝ. „Прекалено е невзрачен за теб, мила“, казваше баща ѝ. Накрая тя само започна да отклонява поканите им.
Докато един ден отиде на бал и никой не я покани. Постоя половин час, а после се направи, че ѝ е лошо и се прибра. Повече не отиде на бал. Обличаше дрехите, слагаше бижутата, руж, червило, сенки, но не излизаше от стаята си. Просто седеше и гледаше момичето (жената, лелята, бабата) в огледалото и знаеше, че няма подходящ мъж за нейното ниво. Понякога се сещаше за приказката за Снежанка и горделивата мащеха, но пропъждаше тези мисли от главата си. Тя не би убила по-младо момиче заради красотата. Истинското вино е отлежалото и леко нагарча.
Разхили се в леглото, но смехът премина в хрипове и накрая се закашля. Поне преди си мислеше, че не би убила. Когато дойде Кристина да почисти къщата ѝ, тя не спря да я гледа. Седемнадесетгодишното момиче имаше тънка и гъвкава снага, стегнати едри гърди, оформено дупе и дълга и неземно руса коса, която се спускаше до кръста ѝ. Обикновено я връзваше, за да не ѝ пречи да чисти, но тогава изпъкваха високите бели скули и огромните зелени очи. Кристина бе сирак, дошла наскоро от Швеция. На никого нямаше да липсва. Дилайла я почерпи с кейк. Когато момичето изгуби съзнание, тя сложи примка на врата ѝ и я обеси в килера.
Дилайла се надигна. Погледна към килера, чиято врата зееше отворена, но в мрака видя само бяло петно. Роклята на Кристина. Още висеше от въжето, а старицата слушаше как червеите пъплят из плътта и се хранят. Вдигна ръка да оправи кичур коса, но търкането на косми в кожа създаде толкова неприятен звук, че побърза да остави нещата така, както са.
Отново се отпусна в чаршафите. И тогава чу друг звук. Непознат звук. Тих звук. Като полъх в полъха. Като мрак в мрака. Като тишина в тишината. Какво ли бе това? Ослуша се.
Ето го пак. Този път ѝ се стори, че е като полъх, разместил прашинки на пода. Надигна се отново, макар че се задъха от усилието. Сбръчканото ѝ лице бе побеляло като роклята на обесеното момиче, бръчките ѝ са дълбоки като каньон, очите са бледи с жълта еклера и хлътнали като планински езера, крайниците сухи и тънки като клечки през зима, косата е рядка, мръсна като саван на отдавна погребан човек.
Обърна се по посока на странния звук и устата ѝ се оформи за беззвучен писък. Не е говорила от години. Нямаше с кой. Всички бяха недостойни за нея и гласът закърня. Не можеше да извика, не можеше да избяга. Зад нея се усмихваше череп, надничащ изпод черна качулка. Дългата мрачна роба се развяваше около тялото, а костеливата ръка стискаше косата.
„Не може да е истина“, помисли си Дилайла. „Това ли е смъртта? Така ли ще си отида? Нима е на моето ниво да ме вземе скелет с вехта дреха? Нима няма ангелогласни песнопения, бели криле, които да понесат красивата ми душа към Рая, където ми е мястото?“
Дилайла не разбра, че мислите се въртяха в главата ѝ няколко минути след като тя бе отделена от тялото със свистенето на справедливото острие.
$type=Разказ
Топли кафяви очи
Пролетта бе изпъстрила улицата с аромат на разцъфнал живот. Свежозелените листа се поклащаха от лекия полъх на топъл вятър, прекосил Средиземноморието и донесъл дъх на солена морска вода и песъчинки от далечни пустини и древни градове.
Пролетта бе любимият сезон на Драган, който учеше в Софийския университет втора година. Квартирата му бе малка стаичка в къща на ул. „Сан Стефано“, която имаше хубав и голям двор с цъфнала вишна, кайсия и много минзухари и синчец. Оставяше прозореца си отворен, за да нахлуят всички тези аромати дори нощем, когато все още бе малко хладно.
Драган вървеше с ръце в джобовете и вдишваше с пълни гърди любовта, която природата изливаше над света. Прибираше се след лекции и нямаше търпение да излезе и да чете на двора, където разполагаше един шезлонг с позволението на хазяите си.