$type=Разказ
Трендафилова нощ
Беше уморена повече, отколкото смяташе. Прибра се и даже не вечеря. Взе един душ и легна в студените чаршафи. Живееше сама, под наем в изкорубена къща в центъра на града. От тези места, които са останали незасегнати от усиленото строителство и сякаш още са в XIX век. Въпреки студа, заспа веднага. След смъртта на сина си и развода с мъжа ѝ, ѝ бе трудно. От работа вкъщи и без никаква цел. Нямаше за какво да живее. Осъзнаваше го, но продължаваше омагьосания кръг на живота.
Събуди я шум. Надигна се и погледна през прозореца. Луната се бе опулила и осветяваше дворчето. Снага към нея бе извисил голям храст трендафил. Стори ѝ се, че има нещо под него. Проблясващо, галено от лъчите на господарката на нощта.
Наметна тънкия халат и излезе боса навън. Стъпваше по камъните и потръпваше от студ. Приближи се до трендафила. Погледна към луната и се отпусна. Спря да усеща нощния хлад. Затвори очи и вдигна лице. Усети погалването на въздуха, а след това и лек аромат. Първо се промуши в ноздрите ѝ и изпълни сетивата ѝ, а после миризмата сякаш се спусна по скулите. Навлажни устни с език. После се плъзна зад ухото в безкрайна милувка. Протегна се по бялата шия и безплътно целуна раменете. Халатът се разтвори и в тъмнината блесна бялото, голо тяло на самотната жена. Ароматът изведнъж я обгърна рязко през кръста и се разпръсна по тялото ѝ. Вдъхна от чистия мирис и погали твърдите гърди. Чу се тих стон. Сетивата ѝ горяха като лава. Жената отметна кичур коса и докосна устните си. Чувстваше се подмладена. Жизнена. Тя не се бе чувствала отдавна по този начин.
Пое дълбоко въздух и обхвана раменете си с ръце. Сякаш сама се прегръщаше. Ароматът на трендафил отново я изпълни. Прокара пръсти по гръбнака ѝ, а жената настръхна. Усещаше докосванията по цялото си тяло. Подлудяваше. Изведнъж мирисът стана по-тежък и по-наситен, сякаш я събори на земята. Тя стенеше, а трендафилът се извисяваше над нея като господар. Галеше я, целуваше я, обладаваше я, играеше си с нея. За първи път жената се чувстваше толкова жива.
На сутринта съседи я намериха под храста студена и гола, но с усмивка. Очите ѝ бяха вперени в разцъфналия с налети червени цветове трендафил.
$type=Разказ
Фарът на мъртвите
„Настъпи вечерта. Човекът взе малката свещ от кутията, запали я и започна да се изкачва с нея нагоре по дългата вита стълба.
— Къде отиваме? — попита свещичката.
— Качваме се на кулата, за да осветим пътя на корабите в пристанището.
— Но нито един кораб в пристанището не може да види моята светлина! — възрази малката свещичка.
— Дори твоят пламък да не е велик — каза човекът, — ти въпреки всичко продължавай да гориш толкова ярко, колкото можеш. Другото остави на мен.“
Денис изтича на улицата. Огледа се, за да види дали тайфата се задава, но единственият звук идваше от табелата на кръчмата, която висеше пред вратата на „Котка и буре“. Слънцето напичаше жестоко, но вятърът разхлаждаше и Денис се затича към брега. Сигурно другите вече бяха там.
Дванадесетгодишното момче се втурна по прашната и безлюдна улица. Спусна се по наклона. Отляво имаше гъста смесена гора — букове, дъбове, брези, а отдясно тревата се спускаше надолу до самото море. Брегът бе изключително каменист, но това му беше чара. Децата скачаха от камък на камък, ловяха раци, гонеха рибки, замеряха се с водорасли. Веднъж направиха зелена коса на Али, единствената дама в компанията им. После всички ядоха бой, след като Али се прибра и стресна старата си баба.
Като наближи брега Денис подвикна:
— Хей! Тук ли сте?
Спря и се ослуша. Не чу нищо. Сигурно се криеха от него. Тръгна успоредно на брега и навлезе сред дърветата. На сянка даже му стана хладно, но не обърна внимание. Крояха му номер и той трябваше да се измъкне и да не се изложи. Между дърветата вляво виждаше морето и усещаше мириса на солена вода. Заради този мирис нямаше търпение да дойде при баба и дядо през лятната ваканция. От самата гора се излъчваше миризма на смола, мокри дървета и пръст. Денис спря за секунда, колкото да се ослуша. Плесна един комар, който използва момента да кацне на ръката му и продължи тихо напред. До края на гората не срещна приятелите си, което го изненада. Когато слънцето блесна в очите му след последните букове, замижа. Блъсна го силен вятър и няколко едри капки паднаха на земята и вдигнаха прах от сухата земя. Погледна нагоре и видя, че от юг небето се е задънило. Идваха черни облаци. Огледа се. Трябваше да намери къде да се скрие, докато премине дъжда.
— Старият фар — си каза Денис и тръгна забързано покрай брега.