Морето под него се надигаше на талази и обливаше канарите с бясна пяна. Сякаш искаше да ги разбие на малки парченца, а после да ги смели на пясък, който да положи на дъното си. Пръски летяха нависоко. Досега не бе виждал толкова бурно море.
В далечината отекна гръм и капките заваляха силно. Над него чайки и гларуси надаваха тревожни крясъци и пляскаха с криле. Първото ледено парче, което го удари по рамото му направи синка. Денис се затича. В далечината трудно се виждаше старият фар, заради силно валящия дъжд, примесен с град. Небето бе черно и надвиснало като дим от огън и притискаше света. Дишаше се трудно от цялата влага. Тътенът на гръмотевиците и на разбиващите се вълни вече заглушаваха всички околни шумове.
Ето го и фарът. Детето се вмъкна вътре. Почти нищо не се виждаше. Фарът не работеше отдавна, бе разбиван, а стените издраскани с нецензурни надписи, опити за поезия и романтични излияния като „С + Г = ВНЛ“ или „Аз бях тук!“.
Изведнъж чу шум. Нещо изтрака, проблесна пламък и пред очите му се показа бяло лице, обрамчено от зелени мокри коси. Очите бяха широко отворени, а устата бе разтегната, разкривайки жълтеникава паст. Чу се гърлено ръмжене. Денис извика и отстъпи назад. Препъна се в някакъв камък и падна. Светлината угасна. Чу се сподавен смях, а после блеснаха три фенерчета. Денис видя приятелите си и Али, тяхното талисманче, които се заливаха от смях. Как им се върза на номера с водораслите? Али се приближи, изплю нещо жълто в ръката си и му я подаде:
— Искаш ли лимон, смелчаго! — разнесе се кикот.
— Изкарахме акъла на Денис, ха-ха-ха! — радваха се децата.
Той стана начумерен. Никой не обичаше да е обект на подигравки и да се смеят за негова сметка. Когато, обаче, Али го докосна по рамото и го попита със сериозно изражение дали се е ударил много при падането, Денис забрави срама и болката. Трепна от това докосване, изчерви се (добре че бе тъмно и не можеха да видят това) и смотолеви, че е най-тъпото чудовище, което е виждал. Али се усмихна и седна на една откъртена тухла.
Бурята надигаше вой. Пелена от дъжд покриваше света. На повече от два метра не се виждаше нищо. Небето бе толкова черно, че Хари каза, че му приличало на едно стъкло, което беше опушвал миналото лято, за да гледа слънчевото затъмнение. Четирите деца се бяха свили едно до друго. Вятърът свистеше през разбитите стени и ставаше течение. Пръски дъжд влизаха през горната част на фара, където стъклата бяха изпочупени. Летните блузки не можеха да запазят топлината на детските тела, затова се бяха сгушили. Денис усещаше телцето на Али до себе си.
— Много ли ти е студено? — попита я той.
— Да — му отговори тя, макар че всички чуваха тракането на зъбите ѝ.
— Като тракащата челюст на Стивън Кинг си — изсмя се Гюс.
— Ти си като разкопан труп — озъби му се малката и Гюс я перна по главата.
— Я престанете! — намеси се Денис. — По добре да огледаме фара дали няма някакви подпалки. Нещо, което можем да запалим, за да се сгреем.
— А кибрит?
— Аз имам в джоба. Винаги си нося — гордо се изпъчи той.
— Аз идвам с теб да потърсим нещо — изправи се Али.
— Гаджета! Гаджета! — извика Кент и почна да се плези.
Само Гюс му обърна внимание. Той носеше жилетка, затова и не се интересуваше от студа, но другите бяха с мокри дрехи и трепереха.
— После ще те пребия, Гюс — каза Али, — или ще се промъкна в стаята ти със зелената си коса.
Всички се разкискаха, а Денис и момичето се отдалечиха. Огледаха приземното помещение, но не намериха нищо подходящо. Всичко бе гол цимент. Затова започнаха да се изкачват по стълбата към втората площадка. Движеха се бавно, защото светлината на фенерчето не бе способна да разсее мрака, който изпълваше сградата. Денис се наведе и вдигна счупена щайга.
— Хей, виж, това ще свърши работа! — зарадва се той.
— Да, остави я на площадката. На връщане ще я свалим заедно с другите неща, които намерим.
— А, да, разбира се, че няма да я разнасям нагоре-надолу!
Отекна нов гръм. Децата продължиха да се изкачват. Още две площадки и щяха да са в горната част на фара, където светлината би трябвало да гори, за да предпазва корабите от крушение. Светлината отдавна бе загаснала и скоро нямаше да гори. Децата стигнаха до най-горната част, където бе още по-студено и дъждът валеше почти безпрепятствено.
— Хей — извика Денис — искаш ли да запаля светлина.
— Как? — учуди се Али.
Денис я пусна и изтича. Видя, че всички лещи са здрави и се усмихна:
— Ще запаля фенерчето. Светлината му ще бъде увеличена от лупите и фарът ще грейне като слънце.
— Страхотно — каза Али, — но да не извикаме удавниците?
— Какви удавници?