— Дядо ми е разказвал — започна Али, — че когато се запали фара в буря, светлината му привлича умрелите в близост и те се събират, сякаш за да се опитат да оцелеят.
— Хм, това са дрънканици. Сигурно е искал да те сплаши.
— Не знам — малко обидено каза Али, — но нали знаеш, че е рибар, запознат е с тези неща.
— Тъкмо ще изплашим онези долу — зарадва се Денис и започна да се клатушка из помещението с вдигнати напред ръце, все едно е зомби.
Момичето прихна да се смее.
— Хайде, давай, Денис. Освети света с фенерчето си!
Момчето приближи светлината. За миг всичко се огря от ярка светлина, а после изгасна. Удари гръм, който разтресе фара.
Смеейки се, двете деца слязоха по стълбите. Събираха боклуците, които щяха да запалят, за да се сгреят с приятелите си. Слязоха долу.
— Хей, момчета! Тук ли сте, или удавниците ви завлякоха в морето? — провикна се Али.
Отговори ѝ тишината.
— Хей, къде сте?
— Сигурно се крият, за да ни изплашат — каза Денис.
В този миг блесна светкавица и огря мъртвешко лице. Полуразложената кожа висеше на парцали, разкривайки гноясала плът. Едното око се поклащаше на бузата. Косата бе опадала, а там където прозираше кожата, тя бе наръфана от зъби. През раните се процеждаше вода — мътна и леко розовееща от кръвта. Сладникавата миризма на разложена плът изпълни белите дробове на Денис. Той замахна с щайгата, която бе напълнил с други отпадъци и я стовари в лицето на съществото. То залитна назад и падна на земята. Чу се отвратителен хрущящ звук, когато задната част на главата му срещна ръба на тухлата, на която преди минути бе седяла Али. В това време светнаха няколко фенерчета.
— Денис, какво направи? — зазвучаха детски гласове.
— Денис, това е Кент, не го ли позна.
Момчето стоеше вцепенено и гледаше мъртвото тяло на приятеля си. Така и не усети кога Али бе измъкнала ръката си от неговата.
Полунощ
Дневникът на един луд
Четвъртък, 12.06.
Откритието, че не мога да излизам когато поискам, ми се отрази най-зле на психиката. Заведението е затворено, както за посетители, така и за нас, пациентите. Ха! Не че съм очаквал да се разхождат на свобода всички психари, с които съжителствам. Но и не смятам, че на мен ми има нещо, за да стоя затворен като убиец или рецидивист. Макар че от друга страна, никой луд не си признава, че е луд, както и пандизчията никога не е виновен, а е натопен. Понякога ми се иска да мога да се разтъпча из красивото Искърско дефиле. Ходили ли сте там? Красиво е. С тези скали, пещери, пролетната зеленина и напъпилите цветя.
Веднъж в седмицата ме пускат в градината на лудницата. Ох, грешка. Психиатрична клиника се казвало. Все едно има значение дали ще наречеш някой гей или педераст, луд или психичноболен. Имало и психично здрави. Къде сте ги видели, уважаеми доктори, бих искал да ви попитам? Аз и вас като ви гледам, яко ви пере сачмата. Лудницата в лудницата е пълна, ако ми позволите да се изкажа така. Смятам, че мястото не е лошо, но лудите са и в килиите, и в кабинетите. Хи-хи-хи! Май няма да показвам това писание на завеждащия отделението. Така или иначе, тъй като ме броят за луд, едва ли ще обърнат внимание на брътвежите ми.
Честно казано, седнах с идеята да опиша какво ми се случи, за да попадна в психото, но като гледам как не стигам до същината, не знам дали ще успея да ви опиша събитията, довели един обикновен човек до тази станция на самия ръб на действителността. Едва измолих листа и моливи, за да пиша. Излъгах ги, че така се чувствам по-добре и че по-лесно споделям тревожните си мисли. Глупаво е да се наричат мислите тревожни.
Ако знаеха как нощем усещам страха! Как той пъпли с малките си мъхнати крачета по тялото ми. Уж го усещам едва-едва, а някак приковава вниманието ми и го обзема. А после започва студената пот. Понякога крещя, но се научих, че няма смисъл. Никой не ми обръща внимание. Единственото, което постигнах, е да ми бият успокоителни. След тях няколко дни се чувствах като смазан от бетонобъркачка. Затова вече си трая. Стоя свит в леглото с ококорени очи. Стискам одеялото в юмруци и треперя. Очаквам го да дойде за мен.