Но като казах деца, да се върна и на причината, заради която седнах да пиша.
Работех в едно издателство. Редактор. По цял ден висях на компа и четях безумни текстове, които трябваше да направя четими за широката публика. Шефът ми беше едно откровено лайно, заради което често оставах след работа. От скоро със семейството ми се бяхме нанесли в една малка къщичка в покрайнините на София. Около нея се извисяваха планински баири, зелени гори, тучни поляни… Идилия. Когато се прибирах в този наш оазис, забравях забързания свят, който притискаше с железни ръкавици душите ни.
Всяка вечер паркирах пред къщата, а синът ми тичаше със силни викове „Татиии! Татии се прибра“ и се хвърляше в разтворените ми обятия. Аз го вдигах и го завъртах във въздуха, а после го занасях в кухнята, където жена ми ни чакаше за вечеря. Хапвахме, всеки споделяйки деня си, проблемите си, мечтите си… След вечеря слагахме малкия Томи да спи, жена ми миеше съдовете, а аз се затварях в кабинета, за да пиша ръкописа. Исках да напиша роман за живота, за всичко важно, което ни се случва. Роман, който да е чистата истина за смисъла на нещата. Не че вървяха работите, но работех всяка вечер над книгата. Кабинетът ми беше една малка стая в дъното на коридора на втория етаж. До него беше детската стая и банята с тоалетната.
Една вечер се прибрах, когато луната вече грееше пълна и бяла иззад дърветата. Хлопнах вратата на волвото и тръгнах по пътеката. Беше късно и Томи сигурно си беше легнал вече. Отнякъде се чу кукувица, а после и гарван се обади. Щурците свиреха в тревата, а в далечината се чуваше кучешки лай. Сенките бяха завили гората в одеяло от мрак, а тъмата пълзеше, прогонвана само от светлината на прозорците. Отключих входната врата и влязох. Събух обувките си и влязох в кухнята. Жена ми седеше на стола, а пред нея имаше чаша вино.
— Здравей, скъпи — стана и ме целуна по бузата.
— Здравей, как си?
— Малко уморена. Малкият е капризен. Пратих го да си легне, защото ми се струва, че има температура.
— Дано не се разболява — казах.
— Дано. И аз не се чувствам много добре. Май ще се качвам да полегна.
— Да, мила, добре. Аз ще си сипя чаша джин и се качвам в кабинета малко да поработя.
Тя се усмихна и ме потупа:
— Моят писател — усмихна се и излезе.
Бръкнах в скрина и извадих една водна чаша, която напълних до половината със сода, а другата половина с уиски. Не знам колко време писах, но странен шум отклони вниманието ми от компютъра.
Скрррррррръц!
Сякаш някой нещо местеше в съседната стая. А съседната беше тази на Томи. Станах и тихо излязох от кабинета. Надникнах в детската стая. Там лампа с Мики Маус хвърляше призрачни сенки по стените. Томи седеше свит в леглото, вдигнал одеялото до брадичката си.
— Хей, юнак, защо не спиш?
Детето ме погледна с облекчение.
— Тати, има нещо под леглото.
— Пак ли, момчето ми? — приближих се аз. — Нали миналата седмица гледахме?
— Да, ама сега пак е там.
— Хайде, Томи, знаеш много добре, че там няма нищо. — Седнах на ръба на леглото, а погледът ми падна върху гардероба.
— Защо не си затворил вратата на дрешника?
— Беше затворена, тати. Сигурно нещо е излязло от там и е влязло под леглото.
Погледнах го и го потупах:
— Стига вече, момче. Голяма фантазия имаш, но сега е време за сън. Лягай и заспивай. Виж и Мики Маус те пази.
Детето не бе много сигурно и изглеждаше уплашено, но чак сега си давам сметка за това. Сега, когато стоя затворен в тази стая и си спомням всеки един миг от този ден.
Сряда, 25.06
Няколко дни всичко беше наред. Прибирах се от работа и жизнерадостното „татииии“ ме посрещаше. Вечеряхме и се усамотявах в кабинета си. Писането не вървеше. Сякаш се опитвах да извадя историите от плаващи пясъци. Вечерите се превърнаха в трудно поносим времеви интервал, който започвах да запълвам с Джим. Стария ми приятел Джим Бийм. Какво ли не бих дал, да имам една бутилчица тук. Някак по-спокойно щях да преживявам избухванията на Лудото Марче, стоновете от другата стая, от която не бях виждал никога да извеждат някого. По-лесно щеше да бъде и да гледам как докторът се забавлява със сестрата вечер.
Старият очилатко имаше кабинет точно в дъното на коридора и когато се засечеше със Зоза (не знам защо наричахме сестра Силвия така), оставяше нарочно открехната вратата, така че в огледалото се виждаше точно какво правят двамата мръсници. Освен мен, май само Страхил ги виждаше, защото ми е споделял колко обича големите цици на бялата престилка.