Но да се върна там, откъдето започнах… Все по-често и по-често се отдавах на флирт със стъклото и по-точно кехлибара в него. След това ставах и надниквах в стаята на сина ми. Обикновено той спеше свит с гръб към вратата, а шарената лампа хвърляше светли петна по стените и тавана, сякаш героите на Дисни се гонеха цяла нощ. Притварях леко вратата му, за да не ме чуе, докато мия зъбите си и се шмугвах в леглото до съпругата си. Всяка вечер едно и също, докато…
Вторник, 01.07
Бурята се изви изневиделица. Стоях на прозореца и гледах как дърветата се огъват до земята, сякаш се прекланят на невидимия господар на стихиите. Шляпането на камшика му се носеше във въздуха и човек се чувстваше някак малък и нищожен. Като мишката, която се хваща в капана с разбит гръбнак, като мравката, която настъпвате всеки път, когато отивате на работа, или като деца горите с лупа, улавяйки слънчевите лъчи.
Мразех такива бури, които изпълваха въздуха с нажежено напрежение, сякаш лава залива цялото ви тяло. Стоях и гледах през решетките бурята. Представих си и морето, което издига огромни вълни и подмята в обятията си лодка, докато я потопи след дълга и мъчителна борба. Като децата, които играеха с муха — първо ѝ късаха крилата, после краче след краче, докато остане жив труп. Накрая се смиляваха и я смачкваха. Така и морето си играе с моряците.
Радвам се, че не живея в морски град. Мразя вода. Мразя бурите. Мразя да се чувствам самотен. Мразя. Направо беснея, когато се чувствам сам. Иска ми се да изляза и да бягам през стихията, докато падна мъртво уморен и водата на дъжда отмие злостта от мен. Не че има значение. Когато природата стовари гневния си юмрук върху ни, нищо няма значение. Само един се е преборил с нея и то с помощта на господ. Ной, имам предвид. Но толкова мразя бури. Обзема ме гняв. Изконен, неконтролируем гняв…
Сряда, 02.07
Снощи са ме вързали. Явно съм изпаднал в „моето състояние“. Имам рани по главата и ръцете.
Днес служителите ме гледат странно. Дочух, че на първия влязъл санитар съм счупил ръката. Хак му е, като се занимава с мен. Полудявам, когато се опитват да ме усмирят. Сякаш могат да усмирят бесен вълк.
Четвъртък, 11.07
Една вечер, след като бях полял достатъчно липсата на талант или защо не — за вдъхновение, отново чух странен шум от съседната стая. Станах, нахлузих чехлите си и отидох към вратата на момчето. Тя бе открехната, а отвътре се процеждаше светлина от лампата му. Погледнах и го видях свит върху леглото. Косата му бе полепнала по челото, а очите му се взираха в мрака.
— Хей, момче, какво правиш?
— Тихо, тате, той е тук!
— Кой е тук, миличък?
— Той.
— Да не би да си имаш въображаем приятел? — Не беше рядко деца на неговата възраст да си измислят някой, с когото говорят, играят, който ги разбира и е… а бе, на техния акъл.
— Не. Тате, той е долу — и кимна под себе си.
Сега разбрах — страхуваше се от тъмнината под леглото. Влязох смело и се приближих:
— Виж сега. Ще ти покажа, че няма нищо отдолу.
Паднах доста тромаво на четири крака и вдигнах с лява ръка чаршафа, за да надникна наистина.
Тогава го видях. Томи! Томи бе под леглото. Томи, но с по-големи очи, жълтеещи като пламък от гробищна свещ, бяло восъчно лице и черни като нощта коси.
— Хей, как успя толкова бързо да се шмугнеш под леглото, малкия! — надигнах се и видях, че синът ми не беше мръднал от леглото.
След това съм загубил съзнание. Свестих се от ледената вода, която съпругата ми изливаше в лицето ми. Надигнах се и излязох, а тя ме последва.
— Какво стана? Изглеждаш като парцал. — После сбърчи нос и добави: — И смърдиш на бъчва! Помолила съм те, да не се наливаш пред детето.
Прекалено шокиран бях, за да реагирам на последната ѝ реплика.
— То беше там.
— Кое то е било там? Детето ти то ли е? — изригна тя.
— Не, не Томи, то!
— Скапан пияница. Разкарай се и ще говорим като изтрезнееш.
Избута ме от спалнята и тресна вратата. Проснах се на канапето, но заспах чак сутринта. Сутринта, обляна от слънчеви лъчи, които прогониха мрака изпод леглото на Томи, който се бе настанил в душата ми. Ах, синчето ми. Милият ми Томи. Защо не му повярвах! Защо?!
Петък, 11.07.
Петък беше ден за разходки в малкото ни сплотено общество. Двамата със Страхил излязохме по едно и също време, а надзирателят на излизане подхвърли:
— И да не правите простотии, момчета!