Показах му среден пръст.
Времето бе прекрасно. Тихо спокойствие, обляно от жарки слънчеви лъчи.
— Най-накрая, братле. Едвам изчаках да дойде времето за разходка — усмихна се Страхил и за миг помислих, че той не може да е убиец. Такава искрена и детска усмивка.
— Искаш ли цигара?
Той само кимна. Бръкнах в джоба на ризата и извадих смачкан пакет, от който той си взе папирос и запали.
Тръгнахме покрай сградата, така че да я заобиколим и да отидем до брега на реката. До самата вода нямахме достъп, но пък от оградата се виждаше клокотещия Искър, бързеите, водомерките, които препускаха, плъзгайки се по спокойната вода, а от време на време и гърба на някоя пъстърва.
Днес за първи път Страхил ме попита защо съм влязъл в лудницата. Какво можех да му кажа? Нищо. Не бях убиец. Просто бях видял сина си под леглото. Един различен син от моя Томи. Другарят ми разбра, че темата не ми е приятна и каза:
— Знаеш ли… Не съжалявам, че утрепах тая моята курва. Яд ме е само, че утрепах дрисльото. Какво е виновен той, че я е сърбяла путката! Обаче тогава не мислех.
— Човече, не казвай на никого, че не съжаляваш. Ще вземат да те пратят в затвора.
— И какво като ме пратят. По-добре там. Все някой ще ме убие. А тук ще седя до старини. Ще гледам света, природата, влаковете, които карат всеки в неговия си път и съдба. И ще се проклинам. Цял живот.
— Няма смисъл. По-добре тук. Ще изкукаш на спокойствие. — Двамата се разхилихме глупашки.
— Знаеш ли, че историята ми не свършва тук. Не свършва с белезниците и „Имаш право да мълчиш…“.
Умълчах се. И да го питам, и да не го питам, все тая. Ако иска ще разкаже, а ако не… здраве да е. Без това имам на главата си проблеми. Ха-ха-ха, не проблеми, а къси съединения. Но Страхил продължи:
— Оставих телата така едно върху друго. Облени в кръв. Мушнах ножа в джоба си и излязох. Нищо не виждах. Просто като робот отидох до колата и запалих. Карал съм като на автопилот. И привечер бях във вилата на село. Не ме питай как се озовах там. Нямам представа. Просто отворих очи и бях паркирал пред вилата. Тази вила е стара моя любов. Не съм ти разправял, но всеки припечелен лев влагах в нея. Малка къщурка е, но изпипана. Толкова много уют имаше в нея. Жена ми никога не бе стъпвала там. Ходех там винаги сам. Сам работех. Сам я правех. Беше си моето убежище. Зад двора започваше гората — с големи борове, които шумяха при по-силен вятър. Чуваха се почуквания на кълвачи, катерички прескачаха от клон на клон. От време на време орли се виеха в небето.
Страхил смукна от цигарата. Изгори си пръстите, изпсува и захвърли фаса.
— Тоя път беше тихо. Нямаше звук ни в клоните на дървесата, нито птици пееха. Слязох. Чувствах се уморен. Смъртно уморен. Влязох в къщата и се проснах на леглото. Мимоходом видях един гарван на прозореца. Гледаше ме с жълтото си око. Чернотата на зеницата му премина в бездната на съня, в който пропаднах.
… Сънувах огромно, безкрайно поле. Осеяно с различни по големина камъни. Някои бяха черни, други сиви, трети бели. Някои бяха с остри ръбове, а други — заоблени, сякаш водите на безвремието ги бяха загладили. Небето бе оловно (клише, за жалост вярно) и надвиснало над полето с почти осезаема тежест. Между скалите се белееха кости и оцъклени към нямото и бледо слънце черепи, кръв и меса, разхвърляни като парцали край кофа за боклук. Тук-там имаше трева, която бе проскубана и пожълтяла. По-скоро мъртва, отколкото жива. И тишината, която остава след като мине косата на качулатата гостенка. Единствената жива твар бе черен гарван. Кацнал на огромен къс скала, той ме гледа с жълтото си око.
— Граааааа!
— Граааааа!
Аз вървя бос. Камъните режат краката ми и кръвта ми се стича по земята, но съм прикован в този поглед.
— Грааааа!
— Тоооооо-грааааа!
— Ми-граааааааааа!
Чувам го как грачи, а дори не движи човка!
— Томиграаааааааааааа!
Вървя, а кръвта ми изтича. Отпадам, а нито се приближавам, нито се отдалечавам от него.
— Елаааааа-грааааааааа!
— Томиграаааааааа!
Навеждам се и вдигам с последни сили камък, който запращам по черната птица. Все едно във вакуум се движи парчето скала и пада безполезно на няма и метър от мен.
— Грааааааааааааааа!
Излишно е да казвам, че като чух името „Томи“ полудях. Стиснах Страхил за рамото:
— Какво си чул? Какъв Томи?
Той се сепна:
— Не знам, това име. Не познавам Томи.
— Томи е синът ми, копеле, какво си направил. Томи е синът ми! — нахвърлих се върху човека до мен.
След удара с палка изпаднах в черната дупка — беззъба паст на лудостта ми.
Събота, 19.07
Събудих се буден, колкото и странно да звучи. Гарванът грачеше край мен и пляскаше с криле надавайки дрезгави крясъци: „Граааа-то!“, „Граааа-ми!“!