Бях вързан, устните ме боляха, ръцете и краката ми бяха изтръпнали. Извиках „Махай се!“, но той остана, кацнал на рамката на леглото ми.
Лудото Марче се разсмя от съседната стая:
— Грааааааг ли е при теб! Ха-ха-хха, граааа! — учудващо сполучливо го изимитира тя.
— Млъквай, кучкоооо! Млъквай!
Чух шумолене иззад вратата и тих шепот.
— Млъкнете изчадия. Млъкнете!
Вратата се отвори и влязоха двама санитари и сестрата, която държеше 500-кубикова инжекция.
— Курво, махни се оттук! Гарваните да те вземат! — Иглата проби кожата ми, а болката от вливането на течността ме парализира за миг. — Да ти изкълват очите дан…!
После изгубих свяст.
Четвъртък, 21.08
След няколко седмици нещата се наредиха горе-долу. Спряха да ме упояват с наркотици. Но пък ми докараха зверско главоболие. Все едно постоянно рушаща се крепостна стена се срива в главата ми и грамадни гранитни отломки премазват мозъка ми. Наркотиците са лошо нещо. Не разбирам хората, които ги взимат доброволно. Няколко пъти даже ме пускаха на двора. Сам. Без Страхил. Ходех и мислех за гарвана. Мислех за Томи.
Но не ви разказах какво стана у дома. Как мило звучи „у дома“. Топло, сигурно място, където знаеш, че ще намериш заслон в бурята. Докато осъзнаеш, че домът ти е в окото на бурята.
След няколко дни отново се повтори ситуацията с леглото. Но този път бях трезвен. Чух, че синът ми тихо стене в стаята си и отидох на пръсти. Видях го завит през глава. Приближих се.
— Миличък, защо си се увил така? — протегнах ръка и дръпнах одеялото. Но там не беше Томи, а онова нещо. Със сплъстената коса, бялата кожа, тънките безкръвни устни и злобните очи, които ококорено и предизвикателно ме гледаха.
Отскочих назад и паднах по задник, спъвайки се в количката с дистанционно на детето, която му бяхме подарили за Коледа. Все едно дядо Коледа му я бе донесъл. Лъжем децата си от най-ранна детска възраст. Няма добър белобрад старец, а само индустрия, която използва празника, за да трупа милиони и милиарди от желанията на малките деца.
Паднах и премигнах няколко пъти. То беше в леглото на сина ми. Бавно протегна крак и стъпи на земята. Беше босо. Краката му бяха толкова слаби, но жилести. С изпъкнали вени и грозни, жълти нокти. Зад крака, стъпил на земята, мярнах лице в тъмното, под кревата. Там беше моят Томи. Беше се сврял там, докато изчадието лежеше в леглото, което аз бях купил за него, което жена ми застилаше с прани сини чаршафи с апликации от „Колите“ на Дисни, което трябваше да осигури спокойствие на детето, където моя син трябваше да спи, за да има сили да играе, да учи, да твори, да изживее детството си. Побеснях. Черна завеса… (да, завеса, не перде) падна пред очите ми.
Хвърлих се с вик към изчадието, стиснах го за крехкия врат и го вдигнах във въздуха. С един скок прескочих леглото, докато то се гърчеше в ръката ми и го изхвърлих през големия панорамен прозорец. Стъклото се счупи с трясък и тялото излетя. Задъхан и потен стоях пред отворената паст, през която нахлу хладен нощен въздух. Помня, че видях луната. Оглозгана и жълта като напикани гащи на старец. Обърнах се и клекнах пред леглото. Повдигнах крайчето на висящия доземи чаршаф.
— Томи, приятелче, ела, момчето ми. Всичко е наред!
Омразната реплика, толкова използвана в хиляди филми, се търколи от устата ми. От мен да знаете, когато чуете от някого „всичко е наред“, то това значи, че нищо не е наред. Нищо!
За това мислех, докато се разхождах в градината на лудницата. Мислех и за Грааг. Така го беше нарекла Лудото Марче. Боже, какво се случваше. Да не би наистина да бях дал „накъсо“. Трябваше да говоря с нея. Трябваше да говоря и със Страхил. И те го бяха виждали, и те го бяха чували. Грааг!
Срещата с тях, обаче, нямаше да стане лесно. Не ни пускаха по едно и също време, а и никога не бях говорил с Марчето. Не знам дали тя би искала да говори с мен, но имах чувството, че да. Грааг я тормозеше и нея. Изчаках да дойде смяната на докторчето коцкар и когато се затвори с дежурната сестра в кабинета (след като първоначално остави вратата отворена, за да видим всички какво се случва), извиках тихо на Страхил. Не ми отговори. Сръдльо.
След няколко минути го чух:
— Какво искаш, дивако?
— Каза ми за гарвана миналия път. Помниш ли?
— Как да не помня, след това ти полудя и…
— Да, да, знам — прекъснах го аз. — Разкажи ми за него.
Последва неколкоминутно мълчание. Вече мислех, че нищо няма да науча от доскорошния си приятел, когато той най-накрая отвърна: