— Нали нищо няма да ми направиш?
Надигнах се на лакът и я видях. Най-красивото същество на света — от реката се подаваше наполовина една русалка. Красиво, нежно лице със сини или пък зелени очи, дълга вълниста руса коса, нежни ръце, малки гърди и розова, почти прозрачна кожа.
— Нали? — повтори тя въпроса си.
— Няма, не се страхувай!
Тя се надигна на ръце на брега и изпълзя от водата. Видях рибешкото ѝ тяло, покрито с малки светлосиви люспи, които бляскаха на звездната светлина с всички цветове на дъгата, преливаха един в друг и танцуваха магично.
— Отдавна не съм виждала никого тук — ми каза тя.
— Всички бързат — отвърнах ѝ.
— А ти защо не бързаш, страннико? — усмихна се някак съвсем леко, но гората избухна в светлина, озарена от чистота ѝ.
— Защо да бързам, русалке, все ще стигна там, където трябва да стигна. А тук е толкова хубаво. Искам да остана тук.
Огледах се. Красота и спокойствие ме обладаха и душата ми се отпусна на влажния горски мъх. Русалката дойде до мен и сложи глава на рамото ми.
— За първи път съм с човек… — изчерви се тя.
— А аз за първи път с русалка! — погалих косата ѝ и допрях устни до скулата ѝ.
Тя се усмихна. Спахме прегърнати и влюбени. Бях сигурен, че това е истинската любов.
На сутринта първите лъчи, погалили лицето ми, ме събудиха. Прегърнах русалката. Кожата ѝ бе суха, не така хлъзгава като вчера. Събудих я:
— Време е да отидеш в реката. Не искам да страдаш.
Тя ми отвърна, че не иска да свършва този момент.
— Никога не съм се наслаждавала на слънцето през деня. Винаги съм се крила в дълбините. Искам да остана с теб!
— Не можеш! Виждаш ли, ще умреш, ако останеш на слънце.
— А ти няма ли, ако влезеш в дълбините?
— Ще умра. Затова ще те чакам тук, на брега. И довечера пак ще излезеш и ще се любим!
Тя се усмихна. Вдигнах я на ръце и отнесох до реката. Целувах дълго устните ѝ и я пуснах във водата. Тя се показа и ми махна с ръка. После плесна с опашка и се скри в речните дълбини. Аз взех раницата си и тръгнах. Не можех да остана, щях само да я нараня и излъжа. Противоестествено е човек и русалка да бъдат заедно.
Въздухът бе невероятно чист и свеж, след като преваля летен дъжд. Освежи ме, а и хората, които срещах, изглеждаха някак по-чисти. Усмихвахме се един на друг и се поздравявахме. Даже видях няколко групички от хора, които разговаряха, сочеха белите пухкави облачета и се смееха. По-нататък момче и момиче се целуваха, а след тях срещнах двама старци, които вървяха ръка за ръка и се подкрепяха. Старостта ги надвиваше, но взаимната опора и любов позволяваше да се любуват на света около тях. Поздравих ги и затичах напред. Усещах, че краят е близо. Косъмчетата ми настръхваха. Очаквах да видя Белия град. Пред мен имаше леко възвишение, а от двете страни на пътя високи планини, чиито върхове се криеха в облаците. Въздухът бе станал леко хладен, затова търках от време на време ръцете си. С нетърпение изкачих възвишението. От другата страна обаче, нямаше град. Докъдето ми стигаше погледа леки вълнички къдреха повърхността на огромно езеро или море. Във въздуха се носеше свеж, пролетен аромат, но липсваше дъха на солена вода. Нямаше ни повей от вятър. Само едно усещане за спокойствие, мир и хармония. Имаше огромно езеро или море. Пътят свършваше на брега му. Спрях изумен. Накъде?! А сега накъде? Примигнах. Огледах се. Бях сам. Досега около мен вървяха хора, а тук бях сам. А не се бях отклонявал от пътя. Затворих очи. Свалих раницата и я пуснах на земята. Съблякох блузата си, а после и обувките. Свалих панталона и бельото си. Все така със затворени очи тръгнах напред. Водата докосна пръстите на краката ми, после глезените… Вървях бавно и уверено. Водата бе студена и се плъзгаше все по-нагоре и по-нагоре. Стигна прасците ми, после бедрата, кръста, гърдите, брадичката ми… Изгубих дъното и заплувах. Обзе ме странно спокойствие. Плувах, докато можех, а после се отпуснах. Потънах. Въздухът ми свършваше. Болка избухна в белите дробове. Поех въздух, но нагълтах вода. Давах се. Давех се. Въздух. Помощ. Въздух!