— Не мога сега, човече. Вчера пак ме навести.
— Къде те навести? Какво имаш предвид?
— Ами, първо чух почукване по стъклото. Мислех, че е завалял дъжд и бие по стъклото. Но после, след като продължи и се усилваше, се надигнах и го видях. Жълтото око, което надничаше. Въпреки че бе тъмно в стаята съм сигурен, че ме гледаше. И ме виждаше.
— Често ли го виждаш?
— Какво значи често, дивако? Нищо освен някакъв времеви интервал, измерващ кога ще дойде края.
— По дяволите, човече, колко често го виждаш? Колко често идва? Кога започна да идва?
Страхил отново помълча няколко минути.
— Преди да се случи онова — каза най-накрая.
Знаех, че говори за убийството.
— Грааг почна да ми се явява докато шофирах. Един път едва не се забих в дърво. Кацна на предното стъкло и въпреки че карах със 100 км/ч нито една перушинка не помръдваше по тялото му. Седеше и ме гледаше с жълто око. А зеницата му сякаш ме изяждаше… не, по-скоро сякаш ме заливаше с мрак. Усетих омразата му. Усетих, че би ме изкълвал до смърт, че би се хранил с мен цяла вечност. — Чух го как се изсеква, а после продължи: — След този случай идваше почти всяка нощ. Кацаше и ме гледаше. Издаваше този противен звук „Грааг“. И сякаш казваше „мрааак“. Някак… някак просто ме накара онзи ден да се прибера по-рано от предвиденото. И докато убивах, го чувах как пляска с криле пред прозореца и екзалтирано грачи. „Грааграаа-браво“, „граааага-убийггррроооо“!
— А после?
— Какво после? После съм ти разказвал.
— Да, знам, имам предвид после продължи ли да идва?
— Рядко. Колкото да знам, че не ме е забравил. Че е тук и ме гледа.
— Какво стана, след като отиде във вилата си? Предния път стигна до там?
— Да… — Страхил замълча. — … и тогава ти полудя!
Сведох глава.
— Извинявай, човече. Разбери ме. Томи се казва синът ми.
Помълчахме. Зелените листа на дърветата шумяха в тихия полъх. Живинките в тревата пъплеха, всяка в своята си задача. А ние седяхме, сякаш времето бе спряло. Сякаш бяхме камъни в река, която продължава своя път покрай нас, докато бавно ни отмива. Безвремието е странно нещо. Може за секунда да усетиш чувството за безвремие и тази секунда да ти се стори години. Толкова много неща могат да се случат в тази секунда.
Знаете ли, че например за една секунда се случват 9 192 631 770 трептения на атома на цезия? Аз дори не мога да изговоря това число, по дяволите. За секунда светлина може да обиколи екватора седем пъти. За секунда във вселената се раждат 4 хиляди нови звезди, умират двама души и се раждат 4 бебета! А толкова секунди пропиляваме през живота си. Колко секунди не сме дали на близките си? Колко секунди сме били ядосани? Ще кажете „секунда е това, човече“, а аз ще ви кажа „вечността е синтезирана в тази секунда“.
Изгубих се. Нямах нищо. Нямах дом, който градих с години, нямах семейство, което исках цял живот. Всичко изгубих за една секунда. Заради Грааг!
— Томи, приятелче, ела, момчето ми! — надникнах под леглото.
Първоначално нищо не видях, защото беше тъмно. Лампата на сина ми не хвърляше достатъчно светлина.
— Хей, Томи, излез. Лошото момче го няма!
Нищо. Изправих се и отидох до вратата. Щракнах ключа на лампата. Осемдесетте вата обляха стаята и прогониха тъмнината.
Извиках отново:
— Хайде, Томи, ела!
Той не излизаше. Притесних се. Наведох се отново и повдигнах покривалото. Отдолу. Нямаше никой. Никой!
Страхил ме побутна. Бях задрямал.
— Хей, дивако, как може да спиш?
Озърнах се глуповато:
— И аз не знам. Просто се замислих.
— За Томи ли?
— Да. — Станах рязко. — Хайде да се прибираме. Друг път ще ти разкажа.
Комшията по килия се надигна и тръгна с мен. На влизане охраната ни пребърка. Всеки път мислеха, че кой знае какво можем да намерим навън и да внесем в „пансиона“. Когато ми бръкна в джоба, ръката на мъжа за миг замръзна и на лицето му се изписа изненада. Извади я и отвори юмрук. В него имаше черно перо.
— Е, предполагам, че с едно перо няма да можеш да се самоубиеш — захили се мазно копелето.
Двамата със Страхил гледахме със смразени лица. Черното перо бе от гарван. Без никой да ми казва, това бе съобщение от Грааг.
Затвориха ме в килията. Малко по-късно донесоха вечерята, която не побутнах дори. Бях сложил перото на прозореца и го гледах, седнал на мръсния дюшек. Грааг! Защо под леглото нямаше никой?
Знаете ли, че точно заради това започнах да пиша този дневник. Не си спомням какво стана, след като видях празното пространство, където трябваше да е Томи. Нямам грам спомен. Все едно някой го е изтрил с гума. Колкото и да напрягам скапания си от лекарства мозък, толкова по-трудно ми е да разбутам мъглата, обвила този момент.