Изгубих се сам в спомените си. Всички тези разкази, всички тези преживявания, всички тези „Граа“ ме заблудиха. Така мислех тогава! Така мисля и сега.
Стъмни се. Тишината бе изпълнила и съседните килии. Сякаш всички чакаха да видят резултата от тази злокобна томбола. При кого ще се появи гарванът? „Уважаеми дами и господа, имате уникален по рода си, единствен шанс да се срещнете със злото. Кой ще спечели? Ще разберем след минути, а сега реклама!“
Стъмни се и угасиха лампите. Останаха само няколко крушки в коридора. Надигнах се. Целите ми крака бяха изтръпнали от няколкото часа седене и взиране в перото. Надникнах през прозорчето. Чух тракане откъм прозореца. Знаех какво е това! Извърнах се, очаквайки да видя жълтото око и черните лъскави пера. Но просто валеше дъжд. Капките се стичаха по листата на ореха под прозореца и капеха тежко-тежко по перваза. Несъзнателно и за мен, отдъхнах.
— Не е при мен — чух да шепти Страхил. — Не е идвал от няколко дни.
— И при мен не е — отвърнах аз.
— Но ще дойде — обади се Лудото Марче. — Той винаги идва.
Този път гласът ѝ звучеше нормално. Като на жената, която пътува в автобуса до вас, стиснала в скута си дамска чанта. В която крие окървавен нож.
— Откъде знаеш, Марче? — попитах я.
Чу се приглушено скърцане, което наподобяваше смях.
— Той винаги идва!
— Ти виждала ли си го?
— И питаш. Той мирише на сяра! Всяка нощ го усещам. Близо до мен. Сякаш е толкова близо, че усеща дъха.
— Кога го видя за пръв път? — попитах аз.
— Кога? Един ден, докато децата бяха на училище. Той долетя и кацна на площадката на стълбите пред вратата. Аз бях седнала и чистех боб за вечеря. Чух пляскане на криле и той кацна. Близо до мен. Нямаше и метър. Помислих си: „Каква нахална гарга“. Тогава го видях и разбрах, че това не е проста гарга. Тогава изграчи. Сякаш тръбите на Йерихон ме блъснаха в ушите. Загубих съзнание. Когато се свестих — разбрах какво съм направила с децата. После ме обвиниха. Никой не искаше да чуе за него. Показах им пера, площадката бе пълна с тях. Показах им и че ми е текла кръв от ушите, явно от крясъка му. О, боже, те ме изкараха убийца. Та аз обичах тези деца. Аз… обичах… ау-у-у-у-у-у. — Лудото Марче започна да вие, но историята ми бе ясна. Гласът ѝ се извиси до фалцет и след минути довтасаха санитарите. След тях и сестрата с успокоителните. Още не се бе закопчала, циците ѝ се люлееха като презрели пъпеши.
Заспах.
Около мен имаше камъни. Стари камъни, покрити с мъх и смола. Разположени бяха в кръг около мен. Станах и видях, че е спирала. Около мен бе най-тесният кръг, а аз бях в центъра. Сякаш призован демон.
Къде се намирах? Червената земя наоколо не беше изобщо някое място на планетата ни. Бях сигурен. Чувствах се замаян. Сякаш атмосферата бе рядка. Чух далечен шум. В следващия миг ме облъхна най-горещия вятър, който съществува. Все едно отваряте вратата на фурна, в която печете на 300 градуса. Паднах назад, почти без глътка въздух.
— Хей, ела бързо!
Огледах се. Не виждах откъде идва гласа. Очите ми смъдяха.
— Насам!
Тогава мярнах една ръка над земята. Затичах се в посоката. Отново чух далечния шум, който предшестваше топлинната вълна, която ме заля. Имах чувството, че въпреки усилията, все едно плувам в смола.
— Бързо!
— Опитвам се — изсъсках без дъх аз.
Горещият вятър ме блъсна, залитнах напред и паднах в някаква дупка. Зад мен се хлопна нещо и някой изпсува. Разтърках рамото си и се обърнах. Пред мен стоеше Томи!
… Наведох се отново и повдигнах покривалото. Отдолу. Нямаше. Никой!
— Томи, Томи-и-и-и! — изревах с цяло гърло аз.
Жена ми влетя в стаята и се развика какво е станало, какво съм направил, къде е момчето ни. Видя счупения прозорец. Изпищя и се втурна надолу. Затичах се след нея. Когато стигнах до мястото под прозореца, тя вече бе там. Стоеше навела глава. Мълчалива. И някак… тиха. О, боже, ако знаех!
Приближих се плахо и надникнах. На земята, по гръб, със странно извит врат, лежеше синът ни. Милият, добрият Томи. Нашето ангелче! Извих с толкова болка в гърдите, че имах чувството, че ще изплюя гнусната си черна душа. Тогава видях перото зад главата на телцето, посегнах да го взема с трепереща ръка и насълзени очи, когато жена ми каза съвсем тихо:
— Да не си посмял да го докоснеш отново!
В очите ѝ се четеше болка, скръб и жестокост. Сигурен бях, че би ме убила бавно и мъчително, защото смята, че аз съм го убил. Колкото и да се опитвах следващите дни да ѝ обясня, че съм изхвърлил изчадие, а не Томи, тя не ме чуваше. Затваряше телефона. Мразеше ме. Не я обвинявах. Просто ми беше мъчно за Томи и за живота, който имахме тримата заедно. Бяхме щастливи. А със смъртта му си отиде всичко. Отиде си по-добрата част от мен. Остана само един луд дивак. Сам на света.