В това време вратата се отвори и през нея влезе едър мъж с ниско нахлупена кожена шапка. На рамото му висяха два заека.
— Виж, майко — изръмжа мъжа, — капаните работят.
Тогава видя непознатия. Приближи се към него.
— Това е Крейг — каза старицата, — загубил се е. Търси телефон.
— Нямаме телефон!
— Да, и аз така разбрах — намеси се гостът. — Отвън има труп. На пътеката до канарата.
Току-що влезлият го погледна и изръмжа:
— Няма. Сега идвам от там.
— Преди минути тялото бе там.
— Сега няма нищо — ядно изстреля синът на домакинята и тръсна двата заека на масата за хранене.
— Хайде да отидем да погледнем!
— Никъде не ви пускам гладни — намеси се г-жа Шулц. — Седнете да хапнете и тогава вървете където искате.
Крейг замълча. Младият Шулц седна тежко на стол, с гръб към огъня. Никаква светлина не огряваше лицето му, а шапката хвърляше още по-тъмна сянка.
Гостът също седна, но срещу него. Старицата сложи два комата хляб и по една паница, пълна с варено месо и зеленчуци. Двамата мълчаливо започнаха да се хранят, докато госпожа Шулц говореше за чужденците, хората в гората, телефоните и събитията по света, които според Крейг, бяха отпреди поне двадесет години. Един-единствен път Шулц младши наруши мълчанието като каза:
— Имаш хубаво лице!
Крейг не намери какво да отговори на това изказване. Беше твърде педерастко. Предпочете да коментира войната във Виетнам, която бе новост за Шулц. След като се нахрани, клепачите му натежаха и той се отпусна. Главата му взе да се люшка.
— Как сте, господине? — усмихна се госпожа Шулц.
Крейг понечи да отговори, но усещаше езика си тежък, тромав и дебел. От гърлото му излезе глухо хъркане. Пред очите му притъмня.
Крейг се събуди и усети пареща болка по цялото си лице. Опита се да се надигне от леглото, но нещо го дръпна обратно. Огледа се, но в стаята бе тъмно. Вратата се отвори. Видя едрата фигура на Шулц, който носеше свещ. Домакинът се приближи и седна. Вдигна глава и приближи свещта. Този път не носеше шапка и Крейг изпищя от ужас. Срещу себе си видя собственото си лице!
$type=Разказ
Лунна приказка
Соня излезе от блока. Няколко седмици учеше безспирно за сесия и вече ѝ опротивя малката стаичка, еднообразните буркани с манджи, които пращаха родителите ѝ от село, хилядите еднакви песни по радиото. Имаше чувството, че ги знае наизуст. Освен лекциите, които препрочиташе, научи кога се прибират комшиите на долния етаж, кога детето им приключва училище, кога какво вечерят, кога правят секс, кога бабата от апартамента до нея отива да си хвърли боклука, кога съседът отгоре ползва банята (според нея имаше проблем с простата, съдейки по постоянно ползваното казанче). При тази мисъл младото момиче се усмихна. Иначе не беше лош човекът, млад — около тридесетгодишен, с къса черна коса, винаги гладко избръснат и със светли, почти воднистосиви очи.
Ученето не ѝ се отразяваше добре в лично естество. Успя да откаже ухажора си да ѝ звъни и да я кани на срещи, успя да отбие няколко атаки на приятелките си, които искаха да излязат и да се повеселят. Но Соня устоя. Знаеше, че родителите ѝ са претърпели лишения, за да я пратят в големия град да учи. „Учи, мама, че да не работиш!“ Но не беше така. Навремето може би, но сега не. Колкото повече си учил, колкото повече знаеш, толкова по-прилежен, трудолюбив и работен трябва да си, за да издържиш на гребена на вълната. Или там, където е каймакът.
Улицата се простираше пред нея. Пуста. Раззеленените листа на кестените потрепваха от лекия пролетен ветрец, който си играеше в къдриците ѝ. Милваше я по шията и палаво пускаше пръсти по раменете ѝ. Понякога надникваше в деколтето на корсета ѝ. Соня се усещаше жива, пълна с енергия, пълна с желание за приключения, за тръпка и за… защо не. За любов.
Звукът от стъпките ѝ отекваше в стените на сградите. Беше около полунощ. Не знаеше часа. Просто излезе. Искаше да диша с пълни гърди. Искаше да живее. Отметна с ръка кичур коса и спря пред денонощния. Взе едно кенче бира. С удоволствие дръпна пръстена и пое звука от излизането на газирания въздух. Отпи. Студената течност се плъзна по езика ѝ, нахлу в гърлото и остави ледена следа след себе си. Не беше това, което очакваше. Обичаше бира, но днес ѝ се искаше нещо друго. Нещо „по̀ така“.
Хвърли бирата в коша и продължи по пустата улица. Видя една сянка на стената до себе си и сепнато се обърна. От другия тротоар я гледаше едно куче.
— Хей, приятелче — усмихна се момичето.
Леко махване на опашката ѝ подсказа, че я е чуло.