Рей Бредбъри
Бродерия
В сумрака на късния следобед верандата бе пълна с проблясване на игли, като движения на привлечени от светлината сребърни насекоми. Трите жени мърдаха устни над заниманието си. Телата им едва доловимо се накланяха назад и напред и люлеещите се столове се поклащаха и мърмореха. Всяка гледаше в ръцете си, сякаш внезапно бе забелязала в тях собственото си туптящо сърце.
— Колко е часът?
— Пет без десет.
— След малко ще трябва да ставам да чистя грах за вечеря.
— Но… — каза едната от тях.
— О, вярно. Забравих. Ама че съм глупава… — Първата жена замълча, остави бродерията си и погледна през отворената врата на верандата и топлия интериор на спокойната къща към притихналата кухня. На масата имаше нещо, което повече от всичко друго приличаше на символ на домашния уют — купчина прясно измит грах в спретнати гъвкави шушулки, очакваща пръстите й да го извадят на бял свят.
— Иди го изчисти, ако от това ще ти стане по-добре — каза втората жена.
— Не — отсече първата. — Няма. Просто няма да го направя.
Третата въздъхна. Бродираше роза, листо и маргаритка на зелен фон. Иглата й равномерно се издигаше и изчезваше.
Втората жена се бе заела с най-фината и нежна бродерия от трите и сръчно бодваше, намираше и връщаше бързата игла в безкрайните й пътешествия. Бързите й черни очи следяха всяко движение. Цвете, човек, път, слънце, къща; сцената се оформяше под ръката й — миниатюрна прелест, съвършена до най-малката подробност.
— Май в дни като този ръцете ти винаги трябва да си намират нещо за правене — каза тя и другите кимнаха, колкото да разлюлеят столовете още малко.
— Мисля си, че душите ни са в ръцете ни — каза първата. — Защото с тях правим всичко на този свят. Понякога ми се струва, че не ги използваме и на половината от онова, на което са способни; за главите спор няма, тях определено не използваме.
Всички се загледаха още по-усърдно в онова, което вършеха ръцете им.
— Да — каза третата. — Когато спреш и погледнеш назад към живота си, сякаш не си спомняш толкова лицата, колкото ръцете и какво са правели.
Преброиха наум повдигнатите капаци, отворените и затворени врати, откъснатите цветя, сготвените вечери — всичко това с бавните си или бързи пръсти, според стила и навиците си. Погледнеш ли назад, виждаш бързо движещи се ръце като в магьоснически сън, широко отварящи се врати, вдигнати капаци, размахвани метли, пляскане на хлапета. Чуваш само шумоленето на мяркащи се розови ръце; всичко останало е сън без звуци.
— Няма да приготвяме вечеря за днес, нито за утре, нито за вдругиден — каза третата.
— Няма да отваряме и затваряме прозорци.
— Няма да слагаме въглища в печката в мазето през зимата.
— Няма да събираме изрезки с готварски рецепти.
И изведнъж заплакаха. Сълзите се стичаха безмълвно по лицата им и капеха върху бродериите, над които играеха пръстите им.
— Това няма да оправи нещата — каза най-сетне първата и докосна с опакото на палеца си долните си клепачи, първо единия, после другия. Погледна си пръста. Беше мокър.
— Е, вижте какво направих! — възкликна раздразнено втората жена.
Другите спряха и погледнаха. Втората дама вдигна бродерията си. Сцената бе съвършена с това изключение, че докато бродираното жълто слънце грееше над бродираното зелено поле и бродираният кафяв път лъкатушеше към бродирана розова къща, в лицето на стоящия на пътя човек имаше нещо нередно.
— Ще се наложи да я разшия цялата, за да я оправя — каза втората жена.
— Колко жалко. — Всички се взираха напрегнато в красивата бродерия с дефекта.
Втората дама започна сръчно да маха конците с мъничка проблясваща ножица. Ред по ред картината се разваляше. Жената дърпаше и късаше почти със злоба. Лицето на мъжа изчезна. Тя продължи да вади конците.
— Какво правиш? — обади се другата жена.
Наведоха се да видят какво е станало.
Мъжът бе изчезнал от пътя. Беше го махнала целия.
Другите се върнаха към бродериите си, без да кажат нищо.
— Колко е часът? — попита една от жените.
— Пет без пет.
— Точно за пет ли е определено?
— Да.
— И не са сигурни какво точно ще се случи, така ли?
— Да, не са сигурни.
— А защо не ги спряхме, преди нещата да стигнат толкова далеч?
— Двойно по-голямо е, отколкото е било някога. Не, десет пъти. А може би и хиляда.
Зачакаха на верандата сред миризмата на рози и окосена трева.
— Колко стана часът?
— Пет без една.
Иглите проблясваха със сребрист пламък. Стрелкаха се като ято мънички метални рибки в смрачаващия се летен въздух.
Някъде далеч като че ли избръмча комар. После се чу нещо като бързо барабанене. Трите жени наклониха глави и се заслушаха.