А сетне почнаха кърджалиите да убиват людете. На Найден му взеха главата и я побиха на кол насред село, дето бил гръмнал с шишането си по тях. Стрина Пенка промушиха с ятаган. Дечо — сиромаха, дето и той някога за жълтици питаше, с куршум го гръмнаха, когато се опита да бяга.
Побесняха кърджалиите за това имане, дето никой не го знаеше де е и дали го има. Удавиха кръчмаря Митю в голямата бъчва, дето до триста оки побираше. И кога изклаха мъжете, на жените налетяха. На трудните им разпаряха коремите и побиваха на копие неродените младенци. Сетне запряха всичката челяд от селото в кръчмата и я запалиха. И когато се накървиха, захванаха да насилват момите и булките, а после и тях затриваха…
Когато в селото не остана жив човек, изкъртиха очите на изписаните светии в новата църква, с посребрените кубета, дето Станчо я беше строил — били чували че майсторите вграждали там жълтици. Но след като и там не намериха злато, покачи се един от кръвниците на камбанарията, та свали оттам сребърния кръст, дето от на Станча меджидиите беше направен. Преди да си тръгнат, запалиха кърджалиите селото, че не намериха сандъка станчово имане…
Два дни горя Лесков дол. Черните му пушеци опряха чак до небесата, да потропат на портите на дядо Господ, да му изплачат каква страшна злина хора са сторили на мирно село. За злато. Онова злато, дето никога не го бе имало.
И когато Станчо се върна, само кюмур и човешка леш завари в Лесков дол, защото и псетата и котките вече бяха подивели и хванали гората.
Тръгна Станчо из селото, а навсякъде — все пустотия. И когато видя изгорялата кръчма на Митю, сянка му падна на душата. Погали той по главиците станалите на въглен дечица. Затъмниха се очите му. Горчиво заплака Станчо.
Отиде после на мегдана, приседна и запрегръща онова, дето гарваните бяха оставили от Дели Петка и попа Стоимена.
Писна тогава вампирджийската гайда. Изви се оная ми ти, тънка самовилска песен, както никога досега и полетя да плаче над друмища и гори. Ама никой човек я не чу. Само живото може на песен да се диви и на песен да рипа. Да вдигне мъртъвците не е по майсторлъка на никой свирач… И сякаш затропаха, заиграха и заскачаха на тоя кървав мегдан безчет мънички таласъмски крачета, зер в Лесков дол само таласъмите бяха останали, ама и те щяха скоро да си идат, че нямаше вече кой да им къщува.
И тръгна с тая гайда Станчо далече от това опустяло село. Колчем да се беше обърнал, да види как се отваря оная ми ти земя накървена, как на въртоп става и поглъща цял Лесков дол… И църквата с посребрените кубета, и бащината му къща, дето с такъв мерак беше градена, и найденовата, с пометените двори и многото писани грънци на плета, и митювата кръчма с изгорялата челяд вътре, и Дели Петко, и на Найдена юнашката глава, дето пушка бе вдигнал срещу турци, и сиромах Дечо, дето искал злато да търси, злато не намери, а за злато го затриха, и него самия — вампирджията, че не Станчо тръгна по оня друм, а сянка белодрешна, безплътна и бездомна, че нямаше вече де да иде…
И само накапалата есенна шума остана да върти оня въртоп, дето цяло село изяде.
Вятърът поде призрачната песен и я понесе по горите, долините и чукарите на Сакар планина. Скоро оттук щеше да мине Мехмед кехая, да се диви и да мига учудено: „Имаше ли село тука, нямаше ли?…“
И до днес на закъснелия по тия места пътник може да му се случи да чуе в гората как изведнъж писва, незнайно откъде, гайда-омайница, извисява се чак до небесата, и секва пак тъй внезапно, като с ятаган посечена. Старците казват, че туй е станчовата гайда. Дето я чуел човек, там трябвало да спре и да се помоли.
И друга чудесия може на човека да се случи по тия места. Разпрявят, че нощем на пътя като отникъде може да го пресрещне белодрешен странник, положил гайда на рамо, и да го пита: „Накъде е, брате, Лесков дол?“
Не бивало да се плаши човекът от такава среща. Добра среща била. Казват, че тогава пътникът скоро щял види близките си.
Та тоя белодрешен странник, бил сам бродник Станчо, тръгнал по друмища, гори и храсталаци, да търси онова, дето някога бил загубил.
Но и друго викат старците: бродникът затуй е бродник — че все броди, та го дири там, дето не е; в другия свят е останало то — онова най-безценното, най-тежко имане, което ако веднъж хората изгубят, сетне нивга не могат намери.