След тях се заредиха съседки от махалата — всяка да види Станчо и да даде някакви съвети на Дели Петковица. Една й казваше да пусне щипка сол в огнището и да прокълне магията, друга — да изкъпе момчето със светена вода… Богдана ги слушаше пребледняла и наплашена, без да спира да се кръсти и да повтаря: „Богородице, дево!“
Тя така и не отида на нивата. Мъжът й я остави да слуша наставленията на женорята от селото — все някоя щеше да каже нещо, дето да им е от полза.
Стогодишната баба Геновева — билярката, дойде чак след пладне. Тя живееше в една колиба далеч от селото и новината за Станчо навярно бе стигнала до нея доста по-късно.
Тя тежко пристъпи прага, подпирайки се на дебелата си, дрянова тояга. После уморено седна на миндера до люлката.
— Верно ли, ма, булка Петков’це?
Богдана отчаяно въздъхна:
— Верно, бабо… Урочасаха ми детето…
И нищо повече не можа да каже. Зарови лице в престилката си и захлипа. Забрадката й се свлече на пръстения под и красивите й, черни плитки се заизвиха немирно като смокове-сейбии по раменете й.
Старата се наведе над люлката. Главицата на малкия се извърна към нея. Бебето се засмя лъчезарно и забърбори нещо на оня език, дето само младенците и ангелите го разбират. При това съвсем ясно се видя покаралото му горно зъбче.
С възловатата си ръка Геновева помилва Станчо по едва наболата черна косица. „Да-а-а…“ — продума на себе си старата и вдигна очи към Богдана:
— Е, надумаха ли ти за лошотии?
Богдана кимна. Цялото й лице беше мокро от сълзи.
Старата тихо се засмя с глас на трошащи се, сухи съчки. Не, тя не разбираше кой знае колко много от уроки и магия. Баба Геновева бе само една знахарка, която сутрин, преди да падне росата, сбираше из гората миризми, старо биле, вратика и други, незнайни цветове, треви и билки, с които цереше хора и животни. Тя беше само билярка, а не истинска магьосница, но определено поназнайваше за магиите доста повече, отколкото другите лесковдолци, та дори повече и от самия поп Захари.
— Изобщо не ги слушай! — твърдо каза старата и пак се засмя.
Богдана нищо не отвърна.
— Никога не бях виждала такова нещо — поклати Геновева глава — никога! Ама едно знам — дарба има това дете, ей — дарба!
Богдана изведнъж притихна и се заслуша.
— От по-стари от мене люде съм чувала — продължи сериозно Геновева — че туй е или от болест, или от дарба. На болнавите младенци покарват така зъбите. Туй са слабовати деца, дето не са сукали до време, като платно бледи, челото им много напред изпъквало, а нозете им криви ставали. Белязани се такива. Ама не ти е болнав Станчо, булка, не ти е недъгав — я, как е зачервил страните! Я, как се смее! Не е то болест, дарба ще да е! Такива момчета знаят езика на самовилите. Такива момчета, като порастнат, могат да станат вампирджии, да мамят караконджулите и таласъмите и да ги убиват. Да-а-а… Могат…
Богдана се поуспокои, страните й започнаха да възвръщат руменината си. Това бяха първите добри думи, които тя чуваше от вчера по пладне. Тя бе виждала вампирджия само веднъж през живота си. Когато се беше замомвала, през нейното село беше минал един вампирджия с магарето си. Човекът беше тръгнал за някакво друго село, където го викали да гони лошотии. Образът на този вампирджия се бе запечатал в паметта на жената не за друго, а защото той изглеждаше много по-различен от съселяните й. Беше висок, чернобрад мъж с някак тъжен поглед, с който сякаш виждаше през хората. Носеше бели дрехи, бе препасал пищов и нарамил някаква чудновата гайда с две ручила. Никой в селото й не бе виждал такива гайди — нито преди, нито след като онзи вампирджия премина оттам. И в Лесков дол бяха виждали вампирджии, но то пък е било още по-отдавна.
Богдана бе чувала, че да изгониш лошотия, караконджул, а особено пък — да убиеш вампир е мъчна и опасна работа. За такова нещо вампирджиите получавали много пари — цели села им плащали с жълтици, стига да ги оттърват от нечестива напаст.
— Злато имаш в къщата си, булка! — заключи Геновева — А ти се плашиш. А и съботниче е Станчо, нали?
Те побъбриха още малко за това-онова. Всъщност, старата не знаеше дали от всички такива момчета ставало вампирджии, но беше сигурна, че човек не може да стане вампирджия, ако като младенец първото му зъбче не покара най-напред от горе. На изпроводяк Богдана, вече окончателно успокоена, подаде на старата една игла. Геновева се усмихна. Тя нямаше синове, нито пък дъщери, но все пак се обърна и благослови бебето.
По пладне Богдана нарами дисагите с просеника и гърнето боб за мъжа си, взе Стачо и отиде на нивата.