— Вампирджия ли? — викна Дели Петко — Сакън! Не — няма да го дам за вампирджия!
Дели Петко беше чувал, че вампирджия къща не върти. Дай му на него все да броди по пътищата, да не осъмва и да не замръква не едно и също място; не са му на него по сърце ралото и сърпа — дай му все оная дяволска гайда, дето и на таласъма душата разиграва. Много пара печели вампирджията, ама нищо не оставя след себе си. Вампирджия булка не взема и деца не гледа — все по самовилите му е ума, по юдите, дето бродят по нощите. Вампирджия, праведно погребан, няма ни един — я върколаци го бастисват вдън гори тилилейски, я хайдуци го убиват за злато.
Много вода изтече от ония дни. Станчо растеше като всички други дечурлига в селото, вече караше седмата си година. Богдана и Дели Петко вече имаха още две деца — петгошната Петра и тригодишния Стоимен. Дечурлигата обикновено играеха на двора, заедно със съседските. Станчо по нищо не се отличаваше от останалите — ни да кажеш, че е по-палав, ни — по-кротък. Нищо особено не се бе случило през всички тия години. Лесковдолци отдавна бяха забравили за случката с първото му зъбче. На Дели Петко и жена му също оня спомен вече не им беше до главите — думите на баба Геновева се бяха сякаш загубили сред многото грижи на селянина. А пък и самата билкарка се беше споминала още преди да се роди Петра.
Та тогава Дели Петко, заедно с още няколко мъже от селото, бяха тръгнали с каруците на воденица. Петко взе със себе си и Станчо — дупе му път да видело. До тоя ден момчето никога не бе излизало от Лесков дол и му беше много интересно, когато волските коли излязоха по полския път. Все се извръщаше наляво-надясно; за пръв път виждаше такава шир; накъдето и да погледнеш — все поле; после — все гора; брей, как можеше да има толкова много дървета на едно място?
Добре, ама когато по пладне коларите спряха да обядват край някакви храсталаци и няколкото малчугани, дето водеха със себе си, хукнаха да се гонят насам-натам, Станчо остана при мъжете. Детето дълго разглежда избуялата край пътя зеленина. Мълчешката изкара едно малко ножче с дръжка от рог, дето вуйчо му Иван беше донесъл по Великден от Габрово и отсече една клонка от някакъв храст. Никой не обърна внимание на това, дори самото момче не знаеше, че този храст хората обикновено наричат „свирчовина“. Сетне се настани в бащината каруца и издялка от клона една пищялка. Коларите вече бяха поели, когато Станчо приключи с това занимание, огледа доволно творението си, а после внезапно допря пищялката до устните си и… засвири! Ей-така — изведнъж! Засвири някаква игрива, измислена песничка, която сякаш току-що се бе занизала в главицата му.
Баща му слисано се извърна и се вторачи в него, сякаш някой го бе халосал с копраля по гърба.
— Тъй, тъй!… — засмя се от съседната каруца Найден Янкин, незабелязал прехапаните устни на Дели Петко — Бре, Петко, ти голям майстор си имал у дома, бе! Къде си го учил на такава музика?
Бащата не отговори нищо на съседа си, само припряно задъфка мустаци. Защото само той знаеше, че никога и никой не бе учил сина му ни да дялка пищялки, ни да свири на тях. Та малкият едва това лято за пръв път бе видял музиканти една неделя на селския мегдан, когато свиреха на хорото. Вярно, че оттогава Станчо не бе изпускал хорото в неделите, но все пак — никога не се бе докосвал до какъвто и да било инструмент. Само беше гледал и слушал.
А такава свирня му удари! Не беше на никого по ума, как от някаква си нищо и никаква пищялка могат да се изкарват такива звуци.
Станчо свири по целия път до воденицата, свири и пред воденичаря и смаяните другоселци, надошли да мелят житото, свири и по пътя до Лесков дол, все игриви, омайни песни, дето никой не ги беше чувал от по-рано. Нито една свирня не обърка и нито една не повтори.
— Голям музикант ще го бъде това момче! — заприказваха лесковдолци.
От този ден сякаш свърши станчовото детство. Иначе — помагаше на баща си в кърската работа, на всеки лесковдолец добра дума казваше, сваляше капица на дяда си поп Захари, де където го срещне, но отведнъж престана да играе с другите деца от селото. Когато свари да се усамоти някъде, над селото се извиваше свирнята му.
Лесковдолци започнаха да се надпреварват да му носят какви ли не свирки и пищялки. От гурбети, от панаири, от сборове… Един му донесе дудук, друг — окарина, а Найден му донесе даже двоянка от някакво пътуване из Тракия. А Мехмед кехая бързо разпространи новината за малкия музикант от Стамбул до Влашко.
Станчо започна да свири по неделните хора на мегдана. На всички много им бе по сърце тая чудна свирня. Макар, че като го погледнеш — шушумига! Чернокос малчуган, тъничък като вейка… Не можеш по нищо да досетиш, че това дете умее и от нищо и никаква върбова пищялка да изкара такава музика, че и на калпака ти да му се прииска да поскача! Когато някой го питаше откъде му е тоя майсторлък, Станчо срамежливо му отвръщаше, че не знае — просто ей-така — някак отвътре, сама идвала свирнята.