Лесковдолци вече бяха свикнали без Станча. По-младите дори не го помнеха. Селото си беше все същото и без него.
Веднъж, на тринайсетото лято от забегването на Станчо, късно по нощите, на вратата на делипетковата къща се потропа. Дели Петко стана да отвори. На прага стоеше чернобрад странник, целият в бели дрехи облечен. Със затъкнат в пояса пищов и гайда през рамо.
Не с очите, със сърцето си го погледна Дели Петко.
Кога някого дълги години чака човек, очите често лъжат. Тогава образът на оня, дето си го чакал, си стои все същия, като от едно време, после към него добавяш нови и нови черти, дето ти се иска да ги има. Уж помниш челяка, а и по друм да срещнеш, ще го познаеш ли с очи? Не с очите, със сърцето си го позна Дели Петко, че не лъже бащино сърце.
— Станчо…
Белодрешният пътник уморено кимна и от гърдите му като въздишка се изтръгна:
— Тате!
— Па, влизай, недей стой на прага! — засуети се Дели Петко — Богдано, мари — провикна се той към одаята — Станчо си дойде!
Станчо изу опинците си, и влезе. Остави гайдата зад вратата, пищова — на полицата и седна на миндера. След малко дотърча разплакана майка му и го прегърна. Доде си изприкажат всичкото, събрало им се през тия години, то втори петли пропяха. Сети се Богдана, да сложи софрата.
— Чиракувал си бил, Станчо — подхвана Дели Петко — тъй чухме за тебе. И гледам сега — майсторски калпак носиш! Е, какъв занаят изучи?
И в същия миг погледът му падна на станчовата гайда. Чудата беше гайдата, дето синът му бе оставил зад вратата — с две ручила…
Ах, как отведнъж разбра Дели Петко що за гайда бе тая!… И що за занаят имат ония, дето на такива гайди свирят… Нищо не можа да рече Дели Петко на сина си, наля му вино от каната, дето я донесе Богдана, сетне наля на себе си и на един дъх пресуши чашата.
— Да-а-а… — издума той като на себе си.
Станчо улови накъде гледа баща му и поклати глава мълчешката.
— И сега какво? — рекна Дели Петко — Вампири и караконджули ловиш а?
— Ловя ги, тате.
— И как ги ловиш?
Станчо помълча малко, после отпи от виното, сякаш се чудеше отде да започне. Но по очите му си личеше, че тоя разговор не му е много по сърце.
— Всичките вампири, тате — мудно поде той — и караконджулите, и таласъмите, и самовилите, много обичат веселбите. А най им е по душа гайда да им свири. И като писна с нея, всичките се събират, та почват да играят…
Тук Станчо млъкна. Наля си още вино.
— А, после? — запита любопитно баща му.
Станчо въздъхна, така, сякаш дъхът му дойде изпод камара нахвърляни камъни:
— После, като надойдат вампирите, ги улавям в ей тая торба?
И извади от дисагите си една голяма кожена торба, обшита с червен конец и обнизана с мъниста.
— И какво ги правиш, тия ми ти вампири?
Синът му не отвърна нищо. Не, никак не му беше по сърце на Станчо тоя въпрос. Той само въздъхна и тежко отпи една дълга глътка вино.
На другата сутрин, още преди да огрее слънцето, цял Лесков дол научи, че делипетковият син се е върнал. И вече не бил гайдар Станчо, ами бил вампирджия Станчо.
Изреди се цяло село да го гледа. Много се беше променил Станчо от оня ден, в който забягна. Висок беше станал, снажен, голям калпак носеше — като на майстор. Най-личен ергенин! Само лицето му като на сянка бе станало. Очите му, като че ли през хората гледаха и все към гората сякаш шареха. И не се усмихваше вече Станчо.
Но когато дойде неделята, всички лесковдолци вече съвсем ясно видяха оня — другия Станчо. Той отказа да свири на мегдана. И това беше чудо, по-голямо от другите, как може гайдар да не свири?! И то не какъв да е гайдар, ами тъкмо Станчо — оня дето някога беше пръв музикант на веселбите! Дето всички другоселци знаеха за Лесков дол тъкмо заради неговата свирня!
Но после помислиха, че туй трябва да свойствено за вампирджиите и не му се разсърдиха. Още повече — сега Лесков дол беше станало село с вампирджия! Колко бяха селата, дето имаха майстори на тоя занаят? Мехмед кехая, който тогава се случи да мине през селото разправи, че чак в селата отатък Едирне имало други вампирджии. А после пак хукна из Империята да носи хабери за Лесков дол и Станчо — вампирджията.