В кръчмата на Митю мъжете наобиколиха Станчо, захванаха да го черпят и да подпитват туй-онуй: много ли са лошотиите, как се ловят, опасни ли са, какво могат да сторят на човека… Вампирджията обаче, неусетно отклоняваше тия питания и все отваряше дума за нещо друго.
Много дни така минаха, ама веднъж, когато селяните бяха започнали твърде много да кълнат таласъмите и караконджулите, Станчо се обади:
— Хе, че какво пък знаете вие за тия твари?
Цялата кръчма притихна, да чуе какво ще каже вампирджията.
— Питахте ме веднъж — захвана той — дали били много таласъмите! Нищо ви не рекох, ама ей-сега ще ви река: да — много са! И са навсякъде! Де що има люде да поминуват — и таласъмите са там!
Всичките мъже се изблещиха насреща му. Какви ги дрънкаше наш Станчо?
— А в Лесков дол има ли ги? — попита един.
— Има ги, разбира се! Навсякъде по къщята!
— И при мене ли? — попита оня. Викаха го Тодор и живееше в горната махала.
— И при тебе!
— Лъжеш бре, Станчо — засмя се Тодор — като брадат циганин лъжеш! От дете живея в бащината си къща и никакъв таласъм не се мяркал там!
— Че, какъв ще да е тоя таласъм — поклати глава Станчо — дето да се оставя да го виждаш как шари насам-натам! Знаеш ли, Митьо, обърна се той към кръчмаря — в избата ти има една голяма бъчва, дето до триста оки събира, нали?
Митю кимна: „А-ха…“
— Е, под нея се е настанил твоя таласъм! И му е хубаво там, та ти пие от виното!
— У-ха! — викна Митю — И как да бастисам тая гад?
Станчо криво се усмихна:
— Ти луд ли си, бе? Как ще си затриваш таласъма?
— Нали сам каза бе, Станчо — пиел ми от виното… — смути се Митю.
— Че колко вино може да ти изпие един таласъм, бе, Митьо? Ами, че той е ей-толкова! — и той отмери с ръка по-малко от педя — Какво лошо ти е сторил таласъма, че да го бастисваш? От него само добрина имаш — той ти благославя виното, благо да става и пивко! Така има и за него, и за тебе. Кътай си го таласъма, че голям берекет ти е той!
Лесковдолци никога не бяха чували такива вещи приказки за таласъми.
— И до морето съм ходил — продължи Станчо — там научих, че таласъмите и по корабите ходели. Е, не по всичките, както и не по всички къщя има таласъми. Тамошните вампирджии разправят, че на който кораб има таласъм, тоя кораб никога не потъва.
— А бели не правят ли? — подметна някой от мъжете.
— Правят, ама само когато човек ги разсърди — отбеляза Станчо и додаде — ето: вие не сте им напакостили — и те на вас не са! И в найденовата къща живее таласъм… Тоя таласъм обича да му е чисто и спретнато, затуй помага на стрина Пенка, че е добра къщовница. Чудите ли се, защо кога тя мете, ни пушилка се вдига, ни прахоляк, а така светват и двора, и къщата? Ей, туй е работа на таласъма! И да знаете — на когото от вас някоя работа идва отръки, или пък му се умножава имането, туй е от таласъмско дело. Докато човек не им стори криво — от тях само ще добрува!
— Таласъмите — продължи малко по-сетне — когато се ядосат, големи поразии могат да сторят. Почват да хлопат по вратите, по кепенците, да трошат стомни и гърнета, да разливат млякото и да подплашват добитъка. Понякога влизат и в людете, та на тях им става чоглаво. Тогава оня, дето е подразнил таласъма, трябва да премине през река и да се върне от друго място. Човекът може през вода да гази, таласъмът — не. Той си остава на другия бряг. Ще постои, ще му мине и ще отиде в друга къща и пак берекет ще носи на новия си стопан. От мене да го знаете — таласъм се не убива! Голямо зло сторва човек на себе си, ако убие таласъм!
— Стига, бре! — размя се друг от подпийналата компания — Не го ли виждате, че ни подиграва — ни таласъми има в Лесков дол, ни караконджули!
Сякаш облак легна на лицето на Станчо. Той рязко стана и излезе. Отвътре другите го видяха, как с бързи крачки се упътва към бащината си къща.
Върна се след малко, нарамил вампирджийската си гайда.
— Я сега, Митьо — рекна — я, да поръсиш с брашно край камината!
Митю влезе в килера и донесе от там една кърпа брашно. После послушно поръси малко от него край камината.
Гайдата писна с някакъв чуден, неземен гласец. Изви се, сякаш отвътре самовилска песен, хем весела и скоклива, хем някак много тъжна и тежка. Хем като хоро, хем като ръченица, хем като моминска припявка, хем като омая на магьосница…
— Ха, сега! — провикна се Найден.
И пръв се разрипа да играе. След него скочи и Дончо от долната махала, Тодор извади от пояса бялата си кърпа и я размаха: