— И-ха!… И-ха-ха!
Край прозореца се начурдиха личицата на няколко дечурлига. После едно-две хукнаха из селото:
— Тичайте! Вампирджията свири в кръчмата на Митю!
Тия думи се разпространиха мълниеносно. Лесковдолци, едва чули, като един се завтекоха към кръчмата, да чуят станчовата свирня и да рипнат и те в туй, невидяно досега, лудо хоро.
Станчо свири почти два часа. Отпуснаха се душите на лесковдолци. Наскачаха се всичките — и младите, и старите — като да от години не бяха играли.
Добре ама, когато Станчо спря свирнята и нарами гайдата, само посочи с ръка разпиляното по пода брашно и си тръгна, без да каже нищо.
И чак тогава другите си спомниха, какво беше заръчал той на Митю, преди да засвири. Всички се скупчиха около камината и се вторачиха в поръсеното там брашно.
А там… Там личаха мънички-мънички боси стъпчици — също като човешки, само дето човекът трябва да е бил не по-голям от ябълка. Станчо беше събрал със свирнята си таласъмите от цял Лесков дол…
И разбраха лесковдолци — не биваше да се шегуват с тия работи!
Все по-често в Лесков дол започнаха да прииждат другоселци да викат Станча тук и там, да гони някоя лошотия.
Все по-начесто започна Станчо да ходи по други села и колкото по-ходеше, толкова повече се прочуваше. Голям майстор-вампирджия беше! Но от всяко ходене се връщаше все по-мрачен и все по-умислен. Вярно — всеки път кесията му беше пълна със златни и сребърни пари, ама сякаш не им се радваше. С такива пари Станчо плати да построят нова черква в Лесков дол — досегашната беше много ниска и порутена, та някои селяни ги беше страх да влизат вътре, ако и да Господ ги пазеше. Голяма черква построи Станчо — с пет кубета, всичките посребрени и с висока камбанария със сребърен кръст отгоре — за тоя кръст цяло котле меджидии беше дал. Пари раздаваше и на сиромаси и просяци — на него, казваше, нищо му не трябвало. И пак хукваше по друмищата.
— Не те ли е страх — запита го веднъж брат му — поп Стоимен.
— От какво? — не разбра Станчо.
— От самовилите, караконджулите и другите лошотии на рогатия?
— Не — отсече Станчо — те не закачат свирача!
— И от нищо страх ли нямаш? — удиви се поп Стоимен.
Станчо мрачно се усмихна:
— Имам, брате — бива ли челяк от нищо страх да няма? — и добави с досада — Страх ме е от кърджалии по друмищата, брате. От челяците… От хорската лошотия ме е страх… Че за нея няма ни свирач, ни поп, ни светец! Никаква гайда не я оправя нея…
И разправи на брата си как докато пътувал, често виждал тела на заклани от разбойници друмници. Тия друмници сетне ставали на вампири, защото такива ставали ония, дето оставали непогребани и гарваните им кълвяли месата, такива ставали убитите от куршум и умрелите неопростени.
През малкото вечери, в които Станчо замръкваше в Лесков дол, разказваше на мъжете от селото за невидимите твари.
— Лани — разправи веднъжка — промуших един тенец. Беше се утенчила на един овчар булката, дето се била поминала.
Изчака за се съберат хората около него и продължи:
— Тенецът е много чудновата твар. Значи, когато някой умре и не премине на оня свят, може и на тенец да стане. Та, тоя тенец почва да върши всичката работа, дето някой негов близък е почнал през деня и я оставил несвършена…
— Ей! — обади се Стефан — възрастен селянин, дето къщата му беше тъкмо до тая на попа Стоимена — де да имаше един тенец, че да ми помага и на мене, а?
— Не се глуми, бай Стефане — сериозно рече Станчо — тенецът не си знае силата. Той не се усеща, че вече не е човек, и както иска да помогне на обичните си — така, без да ще, почва да чупи — инструменти, грънци… а ако се е захванал нещо да ремонтира, я каруца, я покрив, може да съвсем да ги потроши и голяма поразия да направи. Тогава тенецът се ядосва, почва още повече да работи и като види, че все не му спори, начева да си изкарва яда върху оня, дето е му оставил несвършената работа. Почва да го препъва, да го души, да му прави горещо лете и вятър зиме… Някои гонят тенеца, като разливат вряла вода из къщата си. Той бяга, ама после идва пак. Трябва да изровиш гроба на оня, дето се е утенчил, да му промушиш тялото с ръжен и да го оставиш там…
После затвори очи, пое дълбоко въздух и като на себе си додаде мудно:
— Като да челяк да убиеш…
И на един дъх пресуши чашата. Никой не чу последните му думи.
Друг път разправи за самовилите. Имало ги във всяка кория. Неведнъж бил свирил по самовилски сватби. Бил виждал и на Велека самовили да се къпят. Косите им били руси като узрели класове пшеница, а снагите им — тънки и бели, бели като първи сняг. Хубави били самовилите, ама горко на оня, когото залюбят! Никой не можел да устои на самовилска севда! И тогаз полъже ли се да тръгне след самовила, та да й става мъж, преставал човек да бъде и на дух се обръщал. А побегнел ли — тогава цял живот тая, същата самовила му била все пред очите и накъдето и да погледнал — все нея виждал, повяхвал, от севда се поболявал и от севда си умирал. Само вампирджийска гайда можела да му снеме болестта. Самовилата можел челяк да я вземе и за жена, ама трябвало да я издебне, кога се къпе и да вземе ризата. Така самовилата ставала на мома и тръгвала с челяка. Върнел ли й обаче, ризата, тя пак си ставала на самовила и отлитала вдън горите.