И за караконджулите разказа след време. Били черни и срашни и можели да се превръщат на животно и даже на човек. Ама не били ча-а-а-к толкова опасни, колкото разправяла мълвата. Караконджулът бил като луд ергенин — все с хората се закачал и му било много весело, кога се плашат от него. Понякога по Мръсници се преструва на бяло пале и тича пред закъснелия друмник, без да се чува шум от стъпките му, обръща се често-често караконджулът, та гледа пътника, докато онзи загуби от страх ума. Тогава се хвърля върху примрелия друмник, връща си истинския образ и почва да го язди, чак докато пропеят първи петли. Ако някоя мома кладе седянка по Мръсници, често могат да й дойдат ергени, дето да са им жълти очите, черни ноктите или железни — зъбите. Туй са караконджули, тръгнали да се глумят с уплаха челяшки. Затова, ако някой срещне караконджул, да не се издава, че го е познал; да не се издава, че се уплашил! Тъй караконджулът сам ще си иде. Когато обаче, караконджулите чуят вампирджийската гайда, мигом забравят за всичките си золуми и почват да се веселят с хората. Какво да ги правиш — караконджули? Никой не може разбра на караконджула акъла!
Но най-страшни били върколаците. Те никак не обичали веселбите и гонели оня, дето се весели. Кръволоци са върколаците. Ни на човека, ни на духа прощават, ако гуляе някой край тях. Те живеели сами — в пусти воденици и изоставени хижи. Имали само едно око — като яйце голямо, дето им било на челото. Кога самовилите вдигат сватба, викат човек — вампирджия, той да им свири на свири на гайда. Защото вампирджията винаги носи препасан пищов с джепане от сребро — с куршуменото не можеш уплаши върколака. А дух пък не може пък да носи пищов — затова, когато върколакът види вампирджия по самовилските веселби, сам бяга.
— Като знаеш все такива тайни работи — беше го попитал веднъж сиромах Дечо, дето живееше в дървена колиба край село — знаеш ли къде има зарито имане?
Мъжете в кръчмата се размяха: на бика окото — все в просото. Тъй, де — не може Дечо да не иска да смени кърпените си гащи с чорбаджийски потури. И все пак — всички се заслушаха какво ще му отвърне Станчо.
— Не — каза той — имане не мога да търся. Друг майсторлък трябва за тая работа. Вражалец трябва тука, аз съм вампирджия. Нещо като разсилен… като Мехмед кехая — нося хабери от единия свят до другия.
— А тия твари, дето им знаеш езика — те не могат ли да ти кажат?
Станчо се замисли:
— Е… знам ли?… — промърмори — не веднъж или дваж някоя горска юда ми е тупвала с крак по земята и ми вика „Тука, чичо! Тука е имането!“, а там, дето е ударил кракът й, лумва пламък…
Този път мъжете наистина наостриха уши.
— И ти копаеш ли? — попита един.
— Не.
— Как??? — ужаси се Дечо — казват ти: „Тука е!“, а ти не търсиш!!!
Вампирджията поклати замислено глава и покани Митю да налее винце на Дечо за станчова сметка.
— Че как да хващам вяра на дух, бе човек! Знае ли той що е имане? Що е за него златото, че да ми го сочи? Не него ни злато му трябва, ни сребро, ни дрехи даже му трябват на гърба. Знаеш ли, има едни блатни юди, дето обичат да се крият в тинята. Тинята за тях е същинското имане. Ще им вярваш ли, ако ти кажат — „Ей там е имането!“, а?
— Станчо — попита го тогаз един от селяните — а що е бродник?
— Ей — такова, като мене — мрачно се пошегува вампирджията — дето само броди.
После продължи:
— Бродникът е дух-скиталец, дето приживе е бил човек. Докато е бил още жив значи, нещо е загубил. Нещо… дето много да обича. И като умре, хуква да скита душата му по друмищата, по запустели къщи и воденици — да го търси. Ама не го намира…
От едно пътуване Станчо се върна, притъмнял като облак. Не говореше, в кръчмата не отиде. Тогаз брат му, поп Стоимен, го покани у тях — нещо лошо му се стори, че е станало със Станчо.
Вампирджията мълчаливо седна на поповата софра. Яде и пи без охота.
— Вампир убих, брате! — тежко рече накрая.
По-рано беше разправял за вампирите. Те били като топка от мрак с две очи. Пиели челяшка кръв. Не само от куршум убитите ставали на вампири — вампирясвали и погребаните неумити, самоубийците също, също и ония, дето не са ги вардели нощем и ги прескочило някакво животно. Голямо страдание било за душата да се увампирчи. Ама когато минело време, вампирът се укоствал и ставал на човек. Но нямал истински кокали, а хрущяли — затова като ходел, се друскал и люлеел. Такъв укостен вампир всякога бил чип. Той можел и булка да си вземе, и челяд да си навъди, а децата му ставали вампирджии.