— Е — каза брат му — добро си сторил, що?
— Добро ли?… — преглътна Станчо — Ех, попе, попе… Знаеш ли как плаче вампирът, кога го давиш? Като младенец плаче… Като малко дете се моли: „Бате, недей, бате… — вика — Аз няма…“ А го удавих…
Поп Стоимен го изгледа въпросително:
— Срам ме е — рече Станчо — че някога забягнах заради една мечка, дето бай Найден я гръмна, без да му е сторила зло… А людете сега ми плащат да убивам твари, дето пък на мене зло не са сторили.
— Ха — засмя се брат му — че нали сам си избра занаята? И нали тъкмо на тебе ти е дадено да ги убиваш?
Станчо бавно стана и отиде до прозореца. Дълго мисли какво да отвърне на поп Стоимена.
— На мене — рече накрая — ми е дадено да им знам езика. Дадено ми е да мога да ми омайвам… Но да убиеш, брате, да затриеш някого, бил той и вампир… това не е дадено никому!
Поп Стоимен пребледня:
— Не думай тъй, Станчо — уплашено изфъфли той — ерес е туй, богомилска!…
— Ти го наричай както си щеш — рекна Станчо — ама аз зная, че някъде из твоите писания пише с е-ей такива букви: „Не убивай!“.
— Ама туй е само за челяците!…
— Тъй ли? — озъби му се Станчо — Ами хайде тогава — нека е само за тях! За колцина люде, брате, знаеш да са затрити от вампир или върколак? Да си чул вампир някого да е окрал? Лоша дума на някого да е казал? А колко има затрити от люде, от люде окрадени! И каква, брате попе, излиза тя? Значи вампирът и без царство, без кадия, без султан и без писания, е от челяка по-праведен… А занаятът ми не е да ги убивам! И не за туй съм чиракувал! Тъй само разправят людете! Тъй им се иска… Щото като се отърват от някоя беля, си мислят, че е умряла… Че някой я е убил! А тя просто престава да бъде беля.
На брата му чак му падна калимавката. Брадата му заигра нагоре-надолу.
— Значи… — заекна Стоимен — жал ти е за нечистите сили?
— Жал ми е, я!… Ама тия искаха, да видят как им давя вампира!
— Лошотиите обичаш?
— Лошотии? — от очите на Станчо чак избиха сълзи — Лошотии, казваш? Кой е лошият бе, попе — лош е бай Найден, че уби мечката, дето се беше кротнала; Петра е лоша, че пристана на тюфекчия — дето само пушки и пищови знае да наглася, та да се гърмят повече хората; тате и мама са лоши, че са му я дали; ти си лош, че учиш людете на работи, дето сам не ги разбираш; и аз — тежко въздъхна накрая — и аз съм лош… Ама много лош, че за пари скланям да трепя ония, дето никакво зло не са ми сторили… Не за туй съм учил, брате. Учил съм да им свиря, да ги укротявам, когато човек ги ядоса… Да знаят те, че от хората не само лошо могат да чакат…
Поп Стоимен си беше запушил ушите. Не искаше да знае какви още безумия щеше му надрънка брат му.
Станчо бавно се отправи да си ходи.
— А ти какво си помисли, брате? — обърна се от прага той към попа — Туй е то — вампирджия…
Стоимен скочи разтреперан, а-ха да му викне едно „Анатема“, ама се сети, че за брата, бил той и поп, голям грях е брата си да проклина.
Станчо излезе без да се обръща и пое към бащината си къща.
От тоя ден Станчо все по-рядко захвана да се връща в Лесков дол. Идваше си за ден до два, после пак хукваше нанякъде в белодрешната си премяна с гайдата през рамо. Все повече пари носеше, когато се върнеше, но всичките гледаше, сякаш да ги изпие, раздаде и прахоса наведнъж, като че ли го пареха през кесията. И все го нямаше и никой не го знаеше де е.
През такова време дойде оная — голямата лошотия — в Лесков дол. Кърджалии научиха, че в това село имало вампирджия който носел много жълтици. Чули бяха да разправят хора-другоселци, че тежко имане бил натрупал и в голям сандък си криел златото. И една ранна утрин, преди изгрев нападнаха Лесков дол кърджалиите.
Най-напред захванаха да влизат по къщята, да изкарват стопаните на мегдана, със сезал да ги връзват и да ги бият, докато им кажели къде е златото. И когато не намериха злато, първо заклаха попа Стоимен — станчовия брат, че не им казал къде е имането. И баща му съсякоха — както си беше вързан. Само майка му Богдана не видя всичкото това зло, че се беше споминала два месеца по-рано.