Джак Керуак
Бродягите на Дхарма
Посвещава се на Хан Шан
1
Един ден по обед в края на септември 1955 се метнах на товарния влак, който напускаше Лос Анжелис, добрах се до една открита платформа и легнах на нея с кръстосани крака и торба под главата, съзерцавайки облаците, докато пътувахме на север към Санта Барбара. Беше местен бавен влак и аз възнамерявах да пренощувам на плажа в Санта Барбара и да хвана или друг подобен до Сан Луис Обиспо на следващата утрин, или товарния влак в седем часа вечерта, който пътуваше директно чак до Сан Франциско. Някъде близо до Камарильо, където побъркалият се Чарли Паркър се беше възстановявал, се отбихме в страничен коловоз, за да дадем път на друг влак, и на моята платформа се покатери слабичък и дребен възрастен скитник, който доста се изненада, като ме видя. Той се настани в другия край на вагона и легна безмълвно с лице към мен, положил глава върху мизерно малката си торбичка. Не след дълго насочилият се на изток товарен влак профуча по главната линия, чу се сигналната свирка и ние потеглихме, а въздухът започна да става все по-студен и откъм морето заприиждаха мъгли над топлите крайбрежни долини. След като направихме неуспешен опит да се сгреем върху студената стомана, навличайки всичко, с което разполагахме, двамата с дребничкия скитник станахме, закрачихме напред-назад и започнахме да скачаме и да махаме с ръце, всеки в своя край на платформата. Много скоро влакът влезе в страничния коловоз на малко градче и аз реших, че с бутилчица токайско вино бих запълнил добре студеното и мрачно пътуване до Санта Барбара.
— Ще наглеждаш ли торбата ми, докато отскоча да купя бутилка вино?
— Става.
Скочих през перилото, претичах през магистрала 101 до магазина и купих освен виното хляб и бонбони. Бързо се върнах, но се оказа, че влакът има престой още петнадесет минути. Времето се беше затоплило и грееше слънце, но следобедът клонеше към своя край и скоро щеше да стане студено. Дребничкият скитник седеше с кръстосани крака в дъното на платформата пред жалката трапеза, състояща се от кутия сардини. Домъчня ми за него, приближих се и му рекох:
— Какво ще кажеш да се сгрееш с малко вино? Не искаш ли да хапнеш и малко хляб и сирене със сардините?
— Става.
Гласът му идваше отдалече, от дълбините на едно малко, кротко гърло, нежелаещ или страхуващ се да се наложи. Бях купил сиренето три дни по-рано в Мексико Сити, преди да предприема дългото и евтино пътуване с автобус през Закатекас, Дуранго и Чихуахуа, две хиляди безкрайни мили до границата при Ел Пасо. Той хапна от хляба и сиренето и пийна вино с удоволствие и благодарност. Бях доволен. Припомних си стиха от Диамантената сутра, който гласеше: „Върши милосърдие, без да си изграждаш в ума някакво понятие за него, тъй като милосърдието в края на краищата е просто една дума.“ В онези дни бях много благочестив и стигах почти до съвършенство в религиозната си преданост. Оттогава съм станал малко лицемерен в молитвите си и малко уморен и циничен. Може би защото съм тъй остарял и неутрален… Но тогава наистина вярвах в съществуването на благотворителността, добротата, смирението, старанието, абсолютното спокойствие, мъдростта и екстаза и вярвах, че съм старовремски бхикшу в съвременни одежди, който обикаля по света (обикновено по огромния триъгълен маршрут Ню Йорк — Мексико Сити — Сан Франциско), за да завърти колелото на Истинския смисъл, или Дхарма, и да добие качества на един бъдещ Буда (Будител) и бъдещ Герой в Рая. Все още не бях срещнал Джефи Райдър — това щеше да се случи през следващата седмица — или чул нещо за „Бродягите на Дхарма“, при все че по това време аз бях идеален бродяга на Дхарма и се смятах за религиозен странник. Дребният скитник на платформата затвърди всички мои убеждения, когато, оживен от виното, се разприказва и накрая разгърна малко парче хартия с молитва на св. Тереза, в която тя известяваше, че след смъртта си ще се върне на Земята, обсипвайки я завинаги с райски рози за всички живи същества.
— Откъде имаш това? — попитах аз.
— О, изрязах го от някакво списание в една читалня в Лос Анжелис преди няколко години. Винаги го нося със себе си.
— И се вмъкваш нелегално в товарни влакове и го четеш?
— Почти всеки ден.
Той не каза повече от това, не се разпростря върху темата за св. Тереза, беше много сдържан относно своята религия и ми разказа малко за личния си живот. Беше един от онези изпити, мълчаливи, дребни скитници, на които никой не обръща особено внимание дори на Скид Роу1, какво остава за Мейн стрийт2. Ако някое ченге го изгони, той си тръгва и изчезва, а ако в района на някоя голяма гара се навъртат куки, те рядко имат шанс да видят малкия мъж, който се крие сред бурените и скача под прикритието на сенките в потеглящия влак. Когато му казах, че смятам на следващата нощ да хвана „Светкавичния“ товарен влак, той отвърна: