Подхванахме дълги и задълбочени разговори по тези въпроси, накрая Принсес се облече и двамата с Джефи се качиха на велосипедите и си тръгнаха, а ние с Алва седнахме един срещу друг в затъмнената стая.
— Знаеш ли, Рей, Джефи е страшно умен — той действително е най-ненормалният, щур и умен тип, когото някога сме срещали. И това, което ми харесва в него, е, че той е големият герой на Западното крайбрежие — даваш ли си сметка, че съм тук вече две години и все още не бях срещнал някого, когото да си струва да познаваш, или някой, който действително да излъчва интелигентност, и вече бях започнал да губя надежда за тази част на страната. Освен това каква подготовка има само: познания за Далечния изток, Паунд, вземане на пейоте и получаване на визии, планинар и бхикшу — е-хей, Джефи Райдър е великият нов герой на американската култура.
— Шантав е! — съгласих се аз. — Но в него ми харесват и други неща, например тихите му тъжни моменти, когато не говори много…
— Чудя се какво ли ще стане с него в края на краищата.
— Мисля, че ще завърши като Хан Шан, ще живее сам в планините и ще пише стихове върху скалите или ще ги рецитира на тълпите пред пещерата си.
— А може би ще отиде в Холивуд и ще стане кинозвезда, както ми каза онзи ден: „Алва, знаеш ли, никога не ми е минавало през ум да стана кинозвезда, още не съм опитал, а мога да направя всичко“, и аз му вярвам, че може да направи всичко. Видя ли как беше накарал Принсес да се увие около него?
— И още как.
По-късно, когато Алва вече си бе легнал, аз седнах под дървото на двора и гледах звездите или затварях очи, за да медитирам, опитвайки се да възвърна нормалното си състояние.
Алва явно също не можеше да заспи, излезе, легна по гръб в тревата, загледан в небето, и каза:
— Големи бухнали облаци се носят в тъмнината, там горе, това ме кара да осъзная, че живеем на реална планета.
— Затвори си очите и ще видиш много повече неща.
— О, въобще не те разбирам! — каза кисело той.
Винаги се дразнеше от лекцийките ми върху самадхи екстаза — състоянието, което човек достига, когато спре всичко, дори и разума си, и със затворени очи вижда нещо като вечен мегарояк от виеща се електрическа енергия вместо жалките образи и форми на предметите, които в края на краищата са илюзорни. И ако не ми вярвате, върнете се след един билион години и ме опровергайте. Тъй като, какво е времето?
— Не мислиш ли, че е много по-интересно да бъдеш като Джефи, да учиш, да имаш момичета, да се веселиш и наистина да правиш нещо, вместо да седиш така глупаво под дърветата?
— Не — казах уверено аз, а знаех, че и Джефи би се съгласил. — Джефи просто се забавлява в празнотата.
— Не мисля.
— Обзалагам се, че е така. Следващата седмица ще се качим с него в планината и след това ще мога да ти кажа дали съм прав.
— Е — въздъхна той, — колкото до мен, аз ще продължавам да бъда Алва Голдбук и да вървят по дяволите всички тези будистки глупости.
— Някой ден ще съжаляваш. Защо не искаш да разбереш това, което се опитвам да ти кажа: чрез шестте си чувства ти се залъгваш да мислиш не само че действително ги притежаваш, но и че чрез тях осъществяваш връзка с един реален външен свят. Ако не бяха очите ти, нямаше да ме виждаш. Ако не бяха ушите ти, нямаше да чуваш този самолет. Ако не беше носът ти, нямаше да можеш да подушиш аромата на джоджен. Ако не беше езикът ти, нямаше да различаваш вкуса на нещата. Ако не беше тялото ти, нямаше да усетиш Принсес. Не съществуваме нито аз, нито самолетът, нито разумът, нито Принсес, нито каквото и да било друго, а ти, за бога, нима наистина искаш да продължаваш да се залъгваш всяка минута от живота си?
— Да, това е всичко, което искам, и съм благодарен на Бога, че нещо е произлязло от нищо.