— Ще си взема надуваемия дюшек, вие, момчета, щом искате, можете да спите върху твърдата студена земя, но аз ще си имам пневматичен въздух, при това ходих и похарчих за него шестнадесет долара в пущинака на оукландските военноморски магазини и шофирах наоколо цял ден, чудейки се дали ако си с ролкови кънки или имаш смукач, можеш технически да се наречеш превозно средство.
Или както при един подобен, непонятен за мен (и за всички останали) негов си анекдот със скрито значение, на който и без това никой не обърна особено внимание, когато въпреки че той продължи да говори, без да спира, сякаш на самия себе си, веднага ми стана симпатичен. Въздъхнахме тежко, когато видяхме огромното количество боклуци, които той искаше да вземе за изкачването: включително консерви и освен надуваемия гумен дюшек една кирка и какви ли не други съоръжения, от които изобщо нямаше да имаме нужда.
— Можеш да вземеш тази кирка, Морли, макар да не смятам, че ще ни потрябва, но консервите са просто излишна вода, която ще трябва да мъкнеш на гърба си, не разбираш ли, че горе ще имаме предостатъчно вода?
— Ами просто си помислих, че една консерва китайско суи би ни се усладила.
— Взел съм достатъчно храна за всички ни. Да тръгваме.
Морли прекара доста време в бъбрене, ровене и стягане на неудобния си самар, накрая се сбогувахме с приятелите му, качихме се в малката му английска кола и към десет часа потеглихме по посока Трейси, а после нагоре към Бриджпорт, откъдето щяха да ни останат още осем мили до началото на пътеката при езерото.
Аз седнах на задната седалка, а те разговаряха отпред. Морли беше истински откачалник, който щеше след време да се появи у нас да ме вземе, носейки литър топло питие от яйца, разбити с мляко и бира, като очакваше да пия от това нещо, но аз го накарах да ме закара до магазин за спиртни напитки и се оказа, че цялата работа била да отидем при някакво момиче, а аз да бъда нещо като умиротворител: позвънихме й, тя отвори вратата и като видя кой е, я затръшна, а ние се върнахме в бараката.
— Е, какво беше това?
— Ами това е дълга история — щеше да отвърне неопределено той. Така и не успях да разбера какво точно беше намислил. А като видя, че Алва няма матрак, той се появи една сутрин на вратата ни като привидение, докато ние невинно ставахме от сън и си правехме кафе, и ни подари огромен двоен матрак, който, след като си замина, с мъка успяхме да скрием в хамбара. Освен това мъкнеше най-различни дъски и какво ли още не, невъобразими лавици за книги и всякакви други неща, а няколко години по-късно преживях с него още приключения тип „Тримата глупаци“, като отидох в къщата му в Контра Коста (която беше негова и я даваше под наем) и там прекарах невероятни следобеди, по време на които той ми плащаше по два долара на час, за да мъкна кофа след кофа, пълни с тиня, която самият той изгребваше с ръце от едно наводнено мазе, черен и кален като Тартарилуак, краля на Калните от Паратиоалауакак Спан, с изписана на лицето тайнствена усмивка на доволен пакостник; а по-късно, когато се връщахме през един малък град и ни се прияде сладолед във фунийки, ние тръгнахме по главната улица (бяхме стопирали по магистралата с кофите и греблата) със сладолед в ръцете, като се блъскахме в хората по тесния тротоар като двойка комедианти от стар холивудски ням филм, баданосани и всичко останало. Така или иначе, той беше една невероятно странна личност откъдето и да го погледнеш и сега шофираше колата по оживеното четирилентово шосе, като говореше най-много от всички, и за всяко нещо, което кажеше Джефи, отговаряше с дванадесет. Например Джефи каже нещо от рода на: „За бога, напоследък съм много ученолюбив, мисля следващата седмица да прочета нещо по орнитология“, а Морли отвърне: „Кой не е ученолюбив, когато си няма момиче със загар от Ривиерата?“
Всеки път, когато кажеше нещо, Морли се обръщаше към Джефи и съпровождаше тези блестящи щуротии с напълно безизразна физиономия; не можех да разбера що за странен, потаен и научен лингвистичен клоун под калифорнийското небе бе той. Или пък Джефи спомена нещо за спални чували и Морли откликна веднага: