— Аз ще стана притежател на бледосин френски спален чувал, лек, пълен с гъши пух, добра покупка, мисля. Намерих ги във Ванкувър — идеални са за Дейзи Мей. Напълно неподходящи са за Канада. Всеки иска да знае дали дядо му не е бил изследовател, който е срещнал ескимос. Самият аз съм от Северния полюс.
— За какво говори? — попитах аз от задната седалка и Джефи отвърна:
— Той е просто един интересен касетофон.
Казах на момчетата, че имам лек тромбофлебит — съсиреци кръв във вените на ходилата ми — и се притеснявам за утрешното изкачване, не че ще започна да куцам, но че положението ще се влоши, когато слезем. Морли попита:
— Тромбофлебитът не е ли особен ритъм на пикаене?
Или пък аз казах нещо за западняците и той отвърна:
— Аз съм един тъп западняк… виж какво сториха на Англия предубежденията.
— Ти си луд, Морли.
— Не знам, може и да съм, но и така да е, пак ще оставя едно чудесно завещание.
След това ни в клин, ни в ръкав добави:
— Е, много се радвам, че отивам да се изкачвам в планината с двама поети, самият аз смятам да напиша една книга, ще бъде за Рагуза14 — крайморски град-република от късното средновековие, който разрешил класовия проблем, предложил премиер-секретарския пост на Макиавели и в продължение на тридесетина години езикът му се използвал като дипломатически в Близкия изток. Това, разбира се, било заради търканията с турците.
— Разбира се — казахме ние.
И той се запита на глас:
— Можеш ли да си спокоен за Коледа, когато остават приблизително само осемнадесет милиона секунди живот на автентичния стар червен комин?
— Сигурно — каза, смеейки се, Джефи.
— Сигурно — повтори Морли, взимайки поредния от зачестяващите завои, — те наемат специални автобуси за лов на елени, за една задушевна Конференция на радостта извън сезона, дълбоко в пустошта на Сиера, десет хиляди петстотин и шест ярда от най-близкия примитивен мотел. Това не се поддава на анализ и е подвеждащо просто. Ако изгубиш двупосочния си билет, ти ставаш гном, екипировките са елегантни и се носи мълва, че Конгресът на професионалния съюз на актьорите е поел излишъците, изхвърлени от легиона им. Така или иначе, Смит — той се обърна назад към мен, — намирайки пътя назад към емоционалната пустота, ти трябва да получиш подарък от… някого. Малко кленов сироп ще ти помогне ли да се почувстваш по-добре?
— Сигурно, Хенри.
Ето такъв беше Морли. Междувременно колата вече изкачваше първите възвишения, минахме през разни неприветливи градчета, в едно от тях спряхме за бензин, а по пътя срещахме единствено юнаци тип Елвис Пресли със сини дънки, чакащи да набият някого, но от полумрака иззад тях вече долиташе бученето на свежи планински потоци и се усещаше близкото присъствие на високите планини. Беше свежа и приятна нощ. Не след дълго се отбихме по тесен черен селски път и се насочихме към самата планина. Край нас започнаха да се появяват борове и все още редки скали. Въздухът беше кристален. Оказа се, че тази вечер е и откриването на ловния сезон, и в бара, където спряхме да пийнем по нещо, беше пълно с ловци с червени шапки и вълнени ризи, които бяха оставили пушките и патроните си в колите и глупашки се наливаха, а щом влязохме, нетърпеливо ни заразпитваха дали не сме видели някой елен. Наистина бяхме видели един, и то точно преди да стигнем до бара. Морли шофираше и нареждаше:
— Е, Райдър, може би ти ще станеш Алфред лорд Тенисън на малкото ни тенис-общество тук, на Западното крайбрежие, ще те наричат Новия бохем и ще те сравняват с Рицарите на кръглата маса без Амадис Велики и изключителното великолепие на малкото мавърско царство, продадено на Етиопия за седемнадесет хиляди камили и хиляда и шестстотин пехотинци, когато Цезар все още е сучел от цицата на майка си.
И неочаквано еленът се появи пред нас на пътя, като гледаше вцепенен във фаровете на колата, после скочи в храстите и изчезна във внезапно настъпилата безкрайна кристална тишина, обхванала гората (усетихме я, щом Морли изгаси двигателя), в която отекваше единствено припреният тропот на копитата му, препускащи към рая на индианеца-рибар там горе в мъглите. Бяхме в самата планина, според Морли — на около три хиляди фута височина. Чуваше се шумът на невидими хладни планински потоци, които препускаха някъде край нас по студени и осветени от звездите скали.
— Хей, еленче — извиках аз след животното, — не се страхувай, няма да те застреляме.