— А, искаш да кажеш „Среднощния призрак“.
— Така ли наричаш „Светкавичния“? Трябва да си работил по тази линия.
— Да, бях спирач по СП3.
— Ами ние, скитниците, го наричаме „Среднощния призрак“, защото го хващаш в Ел Ей4 и никой не те забелязва, докато не пристигнеш сутринта в Сан Франциско, направо лети.
— Осемдесет мили в час по прав маршрут, татенце.
— Точно така, но през нощта, когато цепиш нагоре по крайбрежието северно от Гавиоти и около Сърф, става страшно студено.
— Точно така — до Сърф, след това през планините надолу южно от Маргарита.
— Да, Маргарита. Сигурно съм се возил на „Призрака“ повече пъти, отколкото мога да преброя.
— От колко години не си бил у дома?
— Предполагам повече, отколкото бих се наел да преброя. От Охайо съм.
Но влакът потегли, вятърът отново стана студен и влажен и ние прекарахме следващия час и половина, като тракахме със зъби и правехме всичко, което беше според силите и волята ни, за да не замръзнем. Първоначално аз се сгуших и медитирах върху топлината, истинската божествена топлина, за да избегна студа; след това скачах, махах с ръце и крака и пеех. Но малкият скитник беше по-търпелив от мен и през по-голямата част от времето просто си лежеше и дъвчеше тютюн, потънал в отчаяни, горчиви мисли. Зъбите ми тракаха, устните ми бяха сини. Вече се смрачаваше, когато с облекчение видяхме да се оформят в далечината познатите планини на Санта Барбара, скоро щяхме да спрем и да се стоплим в приятната звездна нощ край релсите.
Сбогувах се с дребничкия скитник на св. Тереза при един прелез, където скочихме, и отидох да прекарам нощта на пясъка в одеялата си, далече надолу по плажа в подножието на една скала, където ченгетата нямаше да ме намерят и приберат. Приготвих си няколко наденички върху прясно отрязани и подострени пръчки над жаравата от голям огън, затоплих консерва боб и консерва макарони със сирене между нагретите въглени, пих от наскоро купеното вино и се насладих на една от най-приятните нощи в живота ми. Нагазих във водата, топнах се и се изправих, загледан във великолепното нощно небе — изградената от тъмнина и диаманти пречудесна вселена на Авалокитешвара. „Е, Рей, казах си доволен, останаха още няколко мили. Пак успя.“ Щастлив. Само по бански, бос и рошав в осветената от огъня тъмнина, аз пеех, пиех вино, плюех, скачах, тичах — така се живее. Напълно сам и свободен, нагазил в меките пясъци на плажа близо до въздишките на морето, под мигащите, девствени и топли измамни звезди, отразяващи се върху гладката повърхност на околоплодните води. И ако консервите ви са се нагрели до червено и не можете да ги хванете с ръка, просто използвайте добрите стари железничарски ръкавици, това е всичко. Оставих храната малко да изстине, за да се насладя по-дълго на виното и мислите си. Седнах с кръстосани крака на пясъка и се замислих над живота си. Е, и какво значение има? „Какво ли ще ми се случи занапред?“ Тогава виното започна да действа на апетита ми и не след дълго се нахвърлих върху наденичките, помитайки ги направо от шишовете, ам-ам, бърках дълбоко със старата лъжица в двете вкусни консерви и загребвах обилно горещ фасул и свинско или макарони с цвъртящ горещ сос и може би малко пясък, паднал вътре. „А колко ли зрънца пясък има на този плаж?“ — се запитах. „Ами толкова, колкото са звездите на небето!“ (ам-ам), и ако това е така, то: „Колко човешки същества е имало, или по-точно — колко живи създания е имало отпреди най-ранния период на безначалното време досега? Ами, ъ-ъ, предполагам, трябва да се пресметне броят на зрънцата пясък на този плаж, който е равен на броя звезди в небето във всяка една от десетте хиляди мегавселени, откъдето ще се получи цифра, неизчислима от никой Ай Би Ем или «Бъроуз», така че не знам със сигурност — глътка вино, — не знам със сигурност, но това навярно се равнява на безбожно безчетните трилиони секстилиони рози и лилии, които в този миг блажената св. Тереза и онзи чудесен дребен възрастен човечец разпръскват над главата ти.“
След като вечерята приключи, аз си избърсах устните с червена носна кърпа, изплакнах приборите в соленото море, разритах няколко купчинки пясък, помотах се наоколо, избърсах приборите, прибрах ги, мушнах старата лъжица обратно в осолената торба и си легнах свит в одеялото, готов за един здрав и напълно заслужен сън. Посред нощ се събудих с мисълта: „А? Къде съм, какъв е този баскетбол на вечността, който момичетата играят около мен в старата къща на моя живот, да не би къщата да гори?“, но това беше само обединеният напън на вълните, които се диплеха все по-високо в прилива си към моето одеяло-легло. „Нека бъда здрав и мъдър като раковина“ — и аз заспах, и сънувах, че докато спя, изразходвам чрез дишането си три филии хляб… Ех, беден човешки разум, и ти, самотнико, уединил се на брега — бих казал, че Бог наблюдава със съсредоточена усмивка… И аз сънувах някогашния си дом в Ню Ингланд, малките ми котенца, които се опитват да изминат хиляди мили, следвайки ме по пътищата през Америка, майка ми с торба на гърба, баща ми — тичащ след ефимерния, неуловим влак, сънувах, докато не се събудих в сивата зора, видях я, подсмръкнах (защото бях видял как целият хоризонт се измества, сякаш някой сценичен работник беше побързал да го върне на мястото му, за да ме убеди в неговата действителност), обърнах се на другата страна и отново заспах. „Все същото си е“, чух се да казвам в празнотата, която често ни обгръща в съня.