2
Дребничкият скитник на св. Тереза беше първият истински бродяга на Дхарма, когото срещнах, а вторият беше „номер едно“ сред всички бродяги на Дхарма и в действителност той, Джефи Райдър, беше измислил този израз. Джефи беше израснал в дървена хижа дълбоко в горите на Източен Орегон заедно с майка си, баща си и сестра си, още от самото начало — горско момче, дървар и земеделец, интересувал се от животни и индианска култура, така че когато в крайна сметка попаднал в колежа, бил вече добре подготвен за началните си занимания по антропология, а по-късно и по индианска митология с автентични текстове. Накрая научил китайски и японски, станал специалист по ориенталистика и открил най-великите бродяги на Дхарма — дзен-лунатиците от Китай и Япония. В същото време, тъй като бил момче от Северозапада, с идеалистична нагласа, той се заинтересувал от старомодния СОРП5 — анархизъм научил се да свири на китара и да пее стари работнически песни, които прибавил към индианските и цялостното си занимание с фолклор. Той вървеше из улиците на Сан Франциско, когато го видях за първи път на другата седмица (след като изминах на стоп останалия път от Санта Барбара в един-единствен безумен, дълъг пробег и, не е за вярване, ама ме качи очарователно и мило младо момиче, в снежнобял бански без презрамки, боса, със златна гривна на глезена, което караше червеникаво кафяв „Линкълн Мъркюри“ от бъдещето и му трябваше бензедрин, за да издържи целия път до Града6, и щом му казах, че имам малко в брезентовата си торба, то извика: „Страхотно!“). Видях Джефи да препуска с онези странни и дълги крачки, типични за планинарите, на гърба си носеше раничка, пълна с книги, четка за зъби и какво ли още не, това беше неговата малка „градска“ раничка за разлика от голямата му, комплектувана със спален чувал, пончо и прибори за готвене. Имаше козя брадичка и странен азиатски вид с леко дръпнатите си зелени очи, но въобще не приличаше на бохем, а и далеч не беше (от онези, които се мотаят около артистичните среди). Беше жилав, загорял от слънцето, енергичен и открит, винаги поздравяваше, разговаряше весело и дори подвикваше по някое „здрасти“ на скитниците из улиците, а когато го запитваха нещо, отговаряше, без да се замисли, не знам откъде му идваше, но винаги с блестящо остроумие.
— Къде срещна Рей Смит? — го попитаха, когато влязохме в „Мястото“, любимия бар на джазмените из Бийч.
— О, аз винаги срещам моите бодхисатви на улицата! — провикна се той и поръча бира.
Беше страхотна нощ, историческа в много отношения. Джефи и още няколко поети (той също пишеше стихове и превеждаше на английски китайска и японска поезия) бяха включени в поетическо четене в „Галерия Шеста“ в града. Всички се събираха в бара и се „настройваха“. Но докато седяха наоколо или стояха прави, забелязах, че той е единственият, който не прилича на поет, при все че наистина беше. Другите бяха или битници-интелектуалци с очила с рогови рамки и буйни черни коси като Алва Голдбук, или изтънчени красиви и бледи поети като Айк О’Шей (с костюм), или префинени ренесансови италианци, сякаш от друг свят, като Франсис ДаПавия (който приличаше на млад свещеник), или рошави стари анархистки издънки с папийонки като Рейнхолд Какоетис, или огромни, дебели и кротки очилати шемети като Уорън Къфлин. А всички останали многообещаващи поети стояха наоколо в най-различни облекла: протъркани на лактите рипсени сака, изтрити обувки и книги, стърчащи от джобовете. А Джефи беше облечен с груби работнически дрехи, купени на старо от магазин „Гудуил“7, за да му вършат работа при катерене и скитане из планините, за нощуване на открито край лагерни огньове и стопиране нагоре-надолу по крайбрежието. Освен това в малката си раница носеше и една смешна зелена алпийска шапчица, която си слагаше, пеейки с тиролски фалцет, когато стигнеше в подножието на някоя планина, преди да започне да изкачва височина от няколко хиляди метра. Носеше скъпи катерачески обувки, негова гордост и радост, италианска изработка, с които крачеше по посипания със стърготини под на бара като старовремски дървосекач. Не беше висок — около метър и шестдесет и осем, но беше силен, жилав, бърз и мускулест. Лицето му приличаше на тъжна изпита маска, но над козята брадичка очите му проблясваха като очи на стар хихикащ китайски мъдрец и смекчаваха острите черти на красивото му лице. Зъбите му бяха леко кафеникави, резултат от немарливост по времето, когато е живял в горите, но това не се забелязваше и той се смееше с широко отворена уста на анекдотите. Понякога се умълчаваше и просто гледаше тъжно в пода като човек, който си дялка нещо. Друг път беше весел. Изглеждаше силно заинтригуван от мен и от историята за дребничкия скитник на св. Тереза, както и от разказите за собствените ми преживявания — как хващам товарни влакове, пътувам на стоп или скитам из горите. Веднага обяви, че съм велик „бодхисатва“, което означава „велико мъдро създание“ или „велик ангел-мъдрец“, и че аз крася този свят с искреността си. Любимият будистки светец и на двама ни беше Авалокитешвара, на японски — Куанон Единадесетоликата. Знаеше всички подробности за тибетския, китайския, махаяна, хинаяна, японския и дори бирманския будизъм, но аз веднага го предупредих, че не давам пукната пара за митологията и за всичките имена и национални особености на будизма, а че просто се интересувам от първата от четирите благородни истини на Шакямуни: „Животът е страдание.“ И до известна степен от третата: „Страданието може да бъде прекратено“, в което тогава не вярвах напълно. (Все още не бях вникнал в писанието Ланкаватара, което в крайна сметка доказва, че в света не съществува нищо друго освен разума и следователно всичко е възможно, включително и прекратяването на страданието.) Приятел на Джефи беше споменатият по-горе огромен, добродушен Уорън Къфлин, осемдесет килограма поетична плът, за когото Джефи ме предупреди (на ухо), че външността му лъже.
7
Магазини, в които дарени стоки се продават евтино и средствата се използват за благотворителни цели.