— Кой е той?
— Той е най-добрият ми приятел от Орегон, познаваме се от доста време. Отначало си мислиш, че е муден и глупав, но всъщност е ослепителен диамант. Ще видиш. Гледай да не те направи на пух и прах. Ще ти отнесе главата, човече, с някоя небрежно подхвърлена дума.
— Защо?
— Мисля, че е велик тайнствен бодхисатва, може би е прероденият Асана — големият махаянски учен на древността.
— А кой съм аз?
— Знам ли, може да си Козел.
— Козел?
— Може да си Калмутра.
— Кой е Калмутра?
— Калмутра е калта по козята ти мутра. Какво ще кажеш за това — попитали някого: „Има ли кучето душа на Буда?“, а той отвърнал „Джаф.“
— Ще кажа, че това е глупав дзен-будизъм.
Думите ми леко го поохладиха.
— Слушай, Джефи — казах, — аз не съм дзен-будист, аз съм сериозен будист, старомоден и мечтателен хинаянски страхливец от късния махаянизъм — и все неща от този род в настъпващата нощ. Твърдях, че дзен-будизмът се занимава не толкова с добротата, колкото с това, да обърка разума и да го накара да забележи илюзорната същност на нещата.
— Това е подло — негодувах аз. — Всички тези дзен-учители, които хвърлят децата в калта само защото не могат да им отговорят на глупавите словесни въпроси.
— Това е, защото искат те да разберат, че калта е по-добра от думите, човече.
Но аз не бих могъл да пресъздам (поне ще опитам) всички негови брилянтни отговори, възражения и уловки, с които ме държеше през цялото време на тръни и в крайна сметка успя да вкара нещо в главата ми, което промени посоката на моя живот.
И така, аз последвах тълпата виещи поети на четенето в „Галерия Шеста“ тази нощ, която освен другите важни неща беше и нощта на раждането на „Поетичния Ренесанс в Сан Франциско“. Всички бяха там. Беше щура нощ. И аз бях този, който задвижи нещата, като обиколих и събрах дребни пари от доста схванатата публика, насъбрала се в галерията, после се върнах с три огромни трилитрови бутилки калифорнийско бургундско и ги опих всички, така че когато към единадесет часа Алва Голдбук четеше, когато виеше пиян с разперени ръце поемата си „Вой“, всички крещяха: „Давай! Давай! Давай!“ (като на джем-сешън), а старият Рейнхолд Какоетис, бащата на поезията във Фриско8, бършеше щастливите си сълзи. Джефи също чете чудесните си стихове за Койот, бог на индианците от Северноамериканското плато (струва ми се) или поне бог на северозападните индианци — квакиутли и не знам какви си. „“Да ви еба!", извика Койот и избяга!" — прочете Джефи на изисканата публика и тя ревна от удоволствие, беше толкова истинско, мръсната думичка „еба“ звучеше съвсем добре. Той имаше и нежни лирични стихове като тези за мечките, дето хапват ягоди, в които изразяваше любовта си към животните, както и велики мистични редове като тези за воловете по Монголския път, в които личаха познанията му по азиатска литература чак до Сюан Цун, великия китайски монах, кръстосвал от Китай до Тибет и от Ланчоу до Кашгар и Монголия с пръчица тамян в ръка. После неочаквано прозвуча кръчмарският му хумор в стиховете за Койота, който носи лакомства, и анархистичните му идеи за това, как американците не умеят да живеят, в стиховете за данъкоплатци, хванати в стаи-капани, построени от повалени с резачки бедни дървета (тук проличаваше също произходът му от дърварския Север). Гласът му беше дълбок, звучен и някак безстрашен, като гласовете на някогашните американски оратори и герои. Искреността, силата и човешката му надежда ме привлякоха, докато другите поети бяха или прекалено изтънчени в своя естетизъм, или твърде истерично-цинични, за да се надяват на нещо, или прекалено абстрактни и затворени, или политиканстващи, или като Къфлин твърде трудни за разбиране (едрият Къфлин казваше неща от рода на „неизяснени развои“, но там, където спомена, че откровението е нещо лично, усетих силното будистко и идеалистично влияние на Джефи, който беше споделял с добродушния Къфлин идеите си през годините им на приятелство в колежа, както аз бях споделял моите с Алва на Източния бряг, а и с други по-малко апокалиптични и по-разумни, но не толкова симпатични и тъжни младежи като него).