Междувременно множеството, насъбрало се в тъмната галерия, се напрягаше да чуе всяка дума от изумителната поезия, а аз обикалях от група на група, с лице към хората и с гръб към сцената, и ги подканвах да ударят по глътка, или се връщах и сядах отдясно на подиума, като надавах кратки одобрителни възгласи и дори цели изречения коментари без ничия покана, но в общото веселие никой нямаше нищо против. Беше велика нощ. Нежният Франсис Да Павия чете — от фини като люспи жълти или май розови листове, които внимателно прелистваше с дългите си бели пръсти — стиховете на починалия си приятел Алтман, който беше погълнал твърде много пейоте в Чихуахуа (или беше умрял просто от паралич), но не чете свои — очарователна елегия в памет на починалия млад поет, която можеше да разплаче дори Сервантес със седмата си глава, четеше ги с префинен гласец, от който ме напушваше смях, при все че, когато по-късно го опознах, Франсис ми хареса.
Сред хората в залата беше и Роузи Бюканън, слабо и хубаво момиче с червена късо подстригана коса — страхотно гадже и приятелка на всички, свързани по някакъв начин с Бийч, някога е била модел, самата тя пишеше и по това време цялата преливаше от възбуда, защото беше влюбена в стария ми приятел Коуди.
— Страхотно, а, Рози? — извиках аз, а тя удари голяма глътка и ме погледна със светнали очи. Коуди стоеше зад нея, обвил с ръце кръста й. Когато някой свършеше да чете, Рейнхолд Какоетис ставаше с папийонката и опърпаното си сако и произнасяше кратка забавна реч с престорения си смешен глас, представяйки следващия поет; тогава, казвам ви, стана единадесет и половина, всички стихове бяха вече прочетени и хората обикаляха наоколо, чудейки се какво бе станало и какво щеше да стане занапред с американската поезия, а Рейнхолд бършеше очите си с кърпичка. После всички се събрахме около него, поетите де, и отидохме с няколко коли до Китайския квартал, където си направихме велика, легендарна вечеря с китайски ястия, пръчици и гръмогласни разговори посред нощ в един от онези оживени, чудни китайски ресторанти на Сан Франциско. Оказа се, че това е любимият ресторант на Джефи — „Нам Йен“, и той ми показа как да поръчвам и как да ям с пръчиците, като разправяше анекдоти за дзен-лунатиците от Далечния изток и така ме развесели (имахме и бутилка вино на масата), че накрая отидох при един стар готвач на входа на кухнята и го попитах:
— Защо Бодхидхарма е дошъл от Запад? (Бодхидхарма е индиецът, пренесъл будизма на изток, в Китай).
— Не ме интересува — отвърна с присвити очи той; разказах това на Джефи и той рече:
— Идеален отговор, абсолютно идеален. Сега вече знаеш какво имам предвид под дзен.