— Е, Рей — каза Джефи, — съвсем скоро аз ще бъда много далеч оттук и ти ще стопираш нагоре по Източното крайбрежие към Сиатъл и навътре през скагитската област. Чудя се какво ли ще стане с двама ни?
Замислихме се над думите му и постепенно се унесохме. Тази нощ ми се присъни много жив сън, може би един от най-ярките сънища, които някога съм имал, съвсем ясно видях претъпкан, мръсен и опушен китайски пазар, пълен с просяци, продавачи, товарни коне, кал, наргилета, камари боклук и зеленчуци, изложени за продан в мръсни глинени съдове на земята, и неочаквано откъм планината се появи дрипав скитник, дребен, кафяв и сбръчкан, невероятен китайски скитник, който просто застана в края на пазара и започна да го оглежда с тайнствена усмивка. Беше дребен и жилав, а кожата на лицето му беше силно изопната и потъмняла от слънцето в пустинята и планините; дрехите му бяха чисто и просто дрипи; на гърба си имаше кожена торба; беше бос. Рядко бях виждал подобни типове, и то само в Мексико, а един-два пъти и в Монтерей, слизащи от онези голи, скалисти планини — просяци, които вероятно живеят в пещери. Но този китаец беше два пъти по-беден и два пъти по-жилав, имаше безкрайно загадъчна походка и със сигурност беше Джефи. Това беше същата голяма уста, същите засмени, игриви очи и скулесто лице (лице като посмъртна маска от роман на Достоевски, с изпъкнали надочни дъги и изсечени черти); и беше нисък и жилав като него. Събудих се призори с мисълта: „Оо, това ли ще се случи с Джефи? Може би ще напусне манастира, ще изчезне и никога повече няма да го видим, ще се превърне в призрака на Хан Шан из планините на Ориента и дори китайците ще се страхуват от него, ще бъде толкова парцалив и окаян.“
Разказах на Джефи съня си. Той вече беше станал, разпалваше огъня и си подсвиркваше.
— Е, стига си се излежавал в спалния чувал и си се барал по топките, стани и донеси малко вода. Ойларихууу! Рей, ще ти донеса пръчици тамян от Храма на хладните води в Кийомизу, ще си ги палиш в голяма месингова кадилница и ще се молиш като истински будист, какво ще кажеш за това. Знам, че ти е мечта. Нека да бъде както трябва. Вечно жалещ, вечно млад, хуу!
Той извади от раницата малката брадвичка, насече клоните и подсили огъня. По дърветата и по земята все още имаше роса.
— Хайде да си стягаме багажа и да тръгваме да намерим лагера Лоръл Дел. После ще се спуснем по пътеките към морето и ще се изкъпем.
— Страхотно.
Този път за прехода той беше подбрал много вкусна комбинация от продукти за подсилване: сухи бисквити „Рай-Крисп“, голямо парче лютиво сирене „Чедар“ и щафета салам. Закусихме, подкрепихме се с горещ чай и се почувствахме страхотно. Двама големи мъже могат да изкарат два дни с това сирене и почти чисти концентрати от хляб и месо, а те нямаха и един килограм. Джефи беше пълен с големи идеи като тази. Каква надежда, каква човешка енергия и истински американски оптимизъм бяха събрани в това дребничко телце! Той крачеше по пътеката пред мен и крещеше назад:
— Опитай се да медитираш, ходейки, просто върви и гледай пътеката в краката си, без да се оглеждаш, и така ще изпаднеш в транс, докато земята лети под теб.
Пристигнахме в лагера Лоръл Дел около десет, тук също имаше каменно огнище с решетки и маси за пикник, но природата беше несравнимо по-красива от тази при Потреро Медоус. Наоколо се простираха ливади: приказни красавици, по които отвсякъде се спускаше мека трева, и бяха опасани от гъсти, дълбоки зелени гори, така че докъдето стигаше погледът, се виждаше единствено поклащаща се зеленина и лъкатушещи поточета.
— За бога, ще се върна тук и ще донеса със себе си само храна, бензин и примус, на който да си приготвям яденето без дим, така че горските пазачи дори няма да знаят, че наоколо има някой.
— Да, но ако те хванат, че готвиш другаде, а не върху каменното огнище, ще те изгонят, Смит.
— Но да не мислиш, че през съботите и неделите ще седя с веселите летовници? В такива дни ще тръгвам да бродя отвъд тази прекрасна ливада. Ще остана тук завинаги.