— Това също напомня за теб.
— И за теб, Рей, не съм забравил разказите ти за това как си медитирал в горите на Северна Калифорния и всичко останало.
Джефи беше много тъжен и унил, никога по-късно не го видях толкова тих, меланхоличен и замислен, гласът му звучеше по майчински нежно, сякаш говореше от много далече на бедно копнеещо създание (на мен), имащо нужда да чуе посланието му — не се превземаше, беше изпаднал в нещо като транс.
— Медитирал ли си днес?
— Да, това е първото нещо, което правя сутрин преди закуска, а винаги медитирам дълго време и следобед, освен ако някой не ми попречи.
— Кой ти пречи?
— Ами разни хора. Понякога Къфлин, вчера дойде Алва, а след него и Рол Стърлесън, от време на време идва и едно момиче да играем яб-юм.
— Яб-юм? Какво е това?
— Не знаеш ли какво е яб-юм, Смит? Ще ти разкажа по-късно.
Беше твърде тъжен, за да говори за яб-юм, но аз разбрах какво е това след няколко нощи. Поговорихме още малко за Хан Шан и скалните стихове и тъкмо когато си тръгвах, дойде приятелят на Джефи Рол Стърлесън, висок русоляв симпатяга, за да обсъди с него пътуването си до Япония. Рол се интересуваше от прочутата каменна градина Рьоанджи в манастира Шококуджи в Киото, в която няма нищо друго освен стари речни камъни, подредени в пясъка по такъв, навярно мистично-естетически начин, че карат всяка година хиляди туристи и монаси да идват и да ги съзерцават, постигайки душевен покой. Никога не бях срещал толкова странни и същевременно сериозни и искрени хора. Повече не видях Рол Стърлесън, скоро след това той замина за Япония, но не мога да забравя какво ми отговори, когато го попитах:
— А кой е подредил камъните по този толкова необикновен начин?
— Никой не знае, може би един или няколко монаси преди много време. Но определено има някаква тайнствена форма в тяхната подредба. Само чрез формата можем да осъзнаем празнотата.
Той ми показа снимка на камъните в добре заравнения пясък, приличаха на острови в морето, сякаш имаха очи (вдлъбнатини) и бяха заобиколени от интересните зидове на архитектурно оформен манастирски вътрешен двор. После ми показа диаграма на подредбата им в проекция, посочи ми геометричната логика и всичко останало, споменавайки фразите „самотна индивидуалност“ и камъните като „изпъкналости, надигащи се в пространството“, означаващи някакъв коан, който не ме интересуваше чак толкова, колкото самия Рол и особено добрия мил Джефи, който запари още чай на шумния си бензинов примус и ни поднесе допълнителни чаши с почти безмълвен източен поклон. Беше доста по-различно от нощта на поетичното четене.
4
На следващата вечер, около полунощ, тримата с Къфлин и Алва се събрахме и решихме да купим галон бургундско вино и да се натресем на гости у Джефи.
— Какво ли прави сега? — попитах аз.
— О — отвърна Къфлин, — навярно учи, а може би чука, ще видим.
Купихме бутилката от „Шаток“ авеню, отидохме до бараката и аз за втори път видях жалкия му англииски велосипед на моравата.
— Джефи по цял ден обикаля нагоре-надолу из Бъркли с този велосипед и с раничката на гърба — каза Къфлин. — Същото правеше и в колежа „Рийд“ в Орегон. Беше истинска атракция. Правехме големи купони с много вино и момичета и накрая обикновено изскачахме през прозорците и вършехме колежански щуротии из целия град.
— Хей, той е доста странен — каза Алва, хапейки учудено устната си, тъй като самият той с внимание и интерес изучаваше странния ни шумно-тих приятел.
Влязохме в бараката през познатата вратичка, Джефи вдигна поглед, както беше седнал с кръстосани крака и очила над книгата със съвременна американска поезия, и с необичайно културен тон каза само едно „А-а“. Събухме се и Алва и Къфлин прекосиха двата метра покрит с рогозки под, за да седнат до него, но аз си свалих обувките последен и тъй като държах в ръка бутилката, я извърнах към него и му я показах, а той внезапно изрева „Я-а-а-а“, прелетя със скок през стаята и се приземи пред мен в стойка на фехтувач, с неочаквано изникнала кама в ръката, леко бодна с върха й стъклото и се разнесе едно ясно и тихо „клинк“. Това беше най-изумителният скок, който съм виждал през живота си, като изключим тези на разни смахнати акробати, и много наподобяваше скока на планинска коза, каквато, както се оказа впоследствие, той си и беше. Също така ми напомняше японски самурай — изреваването, скокът, стойката, изражението на комичен гняв, изпъкналите очи и смешната гримаса. Почувствах, че това беше израз на недоволство както от това, че сме прекъснали заниманията му, така и срещу виното, което щеше да го опие и да наруши плановете му за прекарване на вечерта в четене. Но без повече церемонии той сам отвори бутилката и отпи голяма глътка, а после всички насядахме с кръстосани крака и прекарахме невероятно весела нощ, като през следващите четири часа просто се надвиквахме. Част от разговорите представляваше нещо такова: