И въпреки че това не беше съвсем в тон с диамантения резец на състраданието, така трябваше да бъде — той искаше да стъпи на онази друга земя и да се заеме със своите неща. А те бяха Дхарма. И така, корабът минал под Голдън Гейт и се насочил на запад през бурните сиви води на Тихия океан. Сайки плакала, Шон също плакал, всички бяхме тъжни.
— Жалко — каза Уорън Къфлин, — той сигурно ще се изгуби някъде из Централна Азия и смирено и непоколебимо ще обикаля с керван от якове между Кашгар и Ланчжоу през Лхаса, продавайки пуканки, безопасни игли и разноцветни конци, от време на време ще изкачва Хималаите, накрая ще просвети Далай Лама и всички наоколо и никога повече няма да чуем за него.
— Няма да го направи — казах аз, — той ни обича прекалено много.
— Така или иначе, всичко ще завърши със сълзи — каза Алва.
31
Сега, когато духът на Джефи ми показваше пътя, аз се отправих на север към моята планина.
Беше сутринта на 18 юни 1956. Слязох, сбогувах се с Кристин, благодарих й за всичко и тръгнах надолу към пътя. Тя ми помаха от покрития с трева двор.
— Наоколо ще запустее без вас и големите неделни купони.
Тя действително се беше забавлявала през цялото това време. Сега стоеше боса на двора, с малката, също боса, Прайна, докато аз се отдалечавах по конското пасбище.
Пътуването ми на север мина безпроблемно, сякаш през цялото време ме съпровождаха и се сбъдваха най-добрите пожелания на Джефи за лек път до планината.
На шосе 101 веднага ме качи някакъв преподавател по социология, родом от Бостън, който някога бил пял на Кейп Код, а предишния ден бил припаднал на сватбата на свой приятел, защото постел. Той ме остави в Кловърдейл и аз си напазарувах оттам продуктите, нужни ми за пътуването: салам, парче сирене „Чедар“, бисквити „Рай-Крисп“, а също и фурми за десерт, и внимателно прибрах всичко това в опаковките си за храна. Все още имах фъстъци и стафиди, останали ми от последното ни приключение с Джефи. Той беше казал:
— На кораба няма да имам нужда от тях.
С лека тъга си спомних колко сериозен беше винаги Джефи по отношение на храната и ми се прииска всички хора по света да се отнасят към нея със същата сериозност, наместо да дават парите, предназначени за нея, за тъпи ракети, машинарии и експлозиви, с които единствено си трошат главите.
След като хапнах зад някакъв гараж, изминах пеша около миля до един мост над реката Рашън, където висях около три часа в сивия полумрак. Но неочаквано ме взе един фермер с тик на лицето, който пътуваше с жена си и сина си до близкото градче Престън, където един шофьор на камион ми предложи да ме откара чак до Еврика.
— Еврика! — извиках аз.
Той веднага се разприказва.
— Ма’а му стара — каза той, — скучно ми е да пътувам сам, искам да си бъбря с някого през нощта, ако искаш, ще те откарам чак до Кресчънт Сити.
Това беше малко встрани от пътя ми, но беше по на север от Еврика, затова се съгласих. Името му беше Рей Бретън, пропътувахме заедно двеста и осемдесет мили през дъждовната нощ, като през цялото време той не спираше да говори за живота си, за братята си, съпругите им, синовете и баща си, а в един ресторант на име „Арденската гора“ в Хамбълд Редуд Форест ме черпи със страхотна вечеря, включваща пържени скариди, огромен ягодов пай и ванилов сладолед за десерт, и цяла каничка кафе. Изместих разговора от неговите проблеми към Вечните неща и той каза:
— Да, добрите отиват в Рая, те са си там от самото начало.
Което беше много мъдро.
Пътувахме през цялата дъждовна нощ и призори пристигнахме в забуления в сива мъгла Кресчънт Сити, това беше малко крайморско градче, спряхме камиона в пясъците край плажа и поспахме около час. После той ме остави, след като ми купи за закуска палачинки и яйца (навярно му беше писнало постоянно да ме храни), и аз излязох пеша от града и тръгнах по насоченото на изток шосе 199, за да се върна отново на магистрала 99, по която щях да стигна по-бързо до Портланд и Сиатъл, отколкото по по-живописния, но заобиколен крайбрежен път.
Изведнъж се почувствах толкова свободен, че започнах да се движа по срещуположното платно и да стопирам оттам, като някакъв безметежен китайски светец, който се връща в своята планина. Беден и пречист малък свят! Неочаквано всички грижи ме напуснаха, можех да измина пеша целия път. Но точно защото крачех щастливо по отсрещното платно и нищо не ме интересуваше, ме взеха веднага, качи ме един златотърсач, чийто син дърпаше пред нас малък гъсеничен трактор, и с него подхванахме дълъг разговор за горите, за планината Сискию (през която се движехме към прохода Грантс в Орегон) и за това, как се приготвя вкусна печена риба, за което, както каза той, е необходимо просто да се запали огън върху чистите жълти пясъци край някое поточе, после да се изринат въглените, да се зарови рибата в нагорещения пясък, да се остави да престои там няколко часа, след което да се изрови и да се почисти от пясъка. Той прояви голям интерес към раницата ми и моите планове.