Остави ме при едно планинско селище, много наподобяващо Бриджпорт, Калифорния, където с Джефи бяхме седели под слънцето. Извървях около миля и подремнах малко в гората, бях в самото сърце на планината Сискию. Събудих се, чувствайки се много особено в падналата тайнствена китайска мъгла. Отново тръгнах по отсрещното платно, при Кърби ме качи русоляв търговец на стари коли и ме остави при прохода Грантс, където, след като един злобно ухилен тлъст каубой, превозващ чакъл, нарочно се опита да мине с камиона си през оставената ми на пътя раница, ме качи тъжен млад дървосекач с каска на главата и с бясна скорост прелетяхме през хълмиста и обширна приказна долина чак до Кениънвил, където като в някакъв сън пред мен спря раздрънкан камион за доставки, пълен с ръкавици за продан, и шофьорът му, Ърнест Питърсън, като настоя да седя на седалката срещу него (така че се возех с гръб към пътя) и през цялото време бъбреше дружелюбно, ме откара до Юджийн, Орегон. Той говореше за какво ли не, почерпи ме две бири и от време на време спираше на разни бензиностанции, за да предлага стоката си.
— Баща ми — каза той — беше велик човек, той обичаше да казва: „На този свят има повече задници, отколкото хора.“
Беше маниак на тема спорт, викаха го да засича състезания по бягане на открито и фучеше неустрашимо и независимо нагоре-надолу със своя камион, устоявайки на местните опити да го вкарат в профсъюзите.
Сбогувахме се при залез-слънце близо до приятно езерце точно преди Юджийн. Тук смятах да пренощувам. Разпънах спалния си чувал под един бор в гъстия шубрак край пътя, от другата му страна бяха сладките къщички на предградието, но обитателите им не можеха да ме видят, и то не само защото се бях скрил, а понеже и без това всички гледаха телевизия, хапнах и спах дванадесет часа, като се събудих само веднъж, посред нощ, за да се намажа с крема против комари.
Сутринта пред мен се разкриха величествените очертания на планината Каскади, най-северната част на която беше моята планина, разположена в периферията на Канада, четиристотин мили на север. Утринното поточе беше мътно заради дъскорезницата от другата страна на шосето. Измих се в него и потеглих, след като изрекох кратка молитва, прехвърляйки в ръце броеницата, която Джефи ми беше подарил в лагера под Матерхорн: „Поклон пред празнотата на божественото Буда-мънисто.“
Веднага щом излязох на празното шосе, ме взеха двама млади здравеняци мексиканци, които ме откараха до предградията на Джанкшън Сити, там пих кафе, после изминах пеша две мили до едно наглед приятно крайпътно ресторантче, хапнах палачинки и отново тръгнах, като вървях отстрани на пътя, заклещен между скалите и префучаващите коли, и тъкмо вече се чудех как въобще ще се добера до Портланд, какво ли остава до Сиатъл, ме качи забавен светлокос бояджия с изпръскани обувки и четири кутии студена бира, които значително се увеличиха, след като спряхме до едно крайпътно заведение, и скоро вече се движехме през задимения, заобиколен от покрити с борове хребети Портланд, и пресичахме безкрайно дългите му мостове, чиито подвижни части се вдигаха след нас, за да пропуснат разни шлепове с кранове. От центъра на града хванах автобус за двадесет и пет цента до Ванкувър, Вашингтон, там хапнах един хамбургер и излязох на шосе 99, където ме качи приятен млад оклахомски бодхисатва с мустаци и един бъбрек.
— Страшно се радвам, че те качих — каза той. — Сега ще има с кого да си приказвам.
Навсякъде, където спирахме да пием кафе, той играеше с адска сериозност на машините за флипер и също така качи всички стопаджии, които срещнахме по пътя, а това бяха първо един едър оуки26 от Алабама с невероятно провлачен говор, а после някакъв шантав моряк от Монтана, който през цялото време бълваше някакви налудничави умнотии, та цялата тази група се изстреляхме със сто и двадесет километра в час право в Олимпия, Вашингтон, а после по виещите се горски пътища на полуостров Олимпик стигнахме до военноморската база при Бремертън, Вашингтон, откъдето до Сиатъл ме делеше единствено четиридесет и петцентов рейс с ферибота!