Сбогувахме се с останалите и двамата с алабамския бродяга се качихме на ферибота. Благодарен на невероятно добрия си късмет по пътя, аз платих и неговата такса и дори му напълних шепите с фъстъци и стафиди, а той ги погълна така лакомо, че му дадох също салам и сирене.
После, докато спътникът ми седеше в залата за пасажери, а фериботът вече напускаше пристанището под ръмящия студен дъждец, аз отидох на горната палуба, за да се насладя на Пъджит Саунд. Имахме един час път до пристанището на Сиатъл, намерих четвъртинка водка, мушната между перилата и закрита със списание „Тайм“, и съвсем небрежно я пресуших, после отворих раницата, извадих топлия си пуловер, облякох го под шушляка и закрачих нагоре-надолу по студената, забулена в мъгла палуба, съвсем сам в някакво диво и лирично настроение. И неочаквано разбрах, че Северозападът е много по-велико местенце от смътната представа, която си бях изградил за него от думите на Джефи. Това бяха огромни пространства, покрити с невероятни планини, закрили целия хоризонт и забили върхове в бухналите облаци, планините Олимп и Бейкър представляваха гигантска оранжева ивица, впила се в тъмните небеса, които, бях сигурен, водеха към Хокайдо, Сибир и всяка друга безумна пустош на тази земя. Сгуших се до кабинката на мостика и чух вътре капитана и кормчията да разговарят в стил Марк Твен. В сгъстилата се вечерна мъгла големи червени неонови букви пред нас гласяха:
И неочаквано всичко, което Джефи някога ми беше разказвал за Сиатъл, започна да се просмуква в мен като студен дъжд, вече можех да го видя и усетя, а не само да си го представям. Мястото беше точно такова, каквото ми го описваше той: влажно, необятно, гористо, планинско, студено, ободряващо и предизвикателно. Фериботът акостира на кея при булевард „Аляска“ и веднага видях тотемните стълбове, изложени в разни стари магазинчета, и прастария локомотив в стил 1880-а с дремещи огняри, който пухтеше нагоре-надолу край брега като в някакъв мой сън — старият американски локомотив на Кейси Джоунс, единственият толкова стар, който някога съм виждал, ако не броим уестърните, работеше в пълна изправност и дърпаше вагоните си в задимения мрак на вълшебния град.
Веднага отидох в един хубав и чист евтин хотел на име „Стивънс“, наех стая за долар и седемдесет и пет цента, взех гореща вана и спах дълго, а на сутринта се избръснах, тръгнах по Първо авеню и случайно попаднах на всевъзможни магазини „Гудуил“, предлагащи чудесни пуловери и червено бельо, закусих обилно и пих кафе за пет цента в претъпкания утринен пазар, а над мен облаците се носеха леко по синьото небе и водите на Пъджит Саунд блещукаха и се плискаха под старите кейове. Намирах се в същинския Северозапад. По обед напуснах хотела, след като щастливо подредих в раницата новите вълнени чорапи, носните кърпички и всичко останало, отидох пеша до намиращото се на няколко мили от града шосе 99 и хванах няколко стопа за кратки разстояния.
Сега вече на северния хоризонт започнаха да се появяват Каскадите — невероятни зъбери, насечени скални маси и покрити със сняг грамади, гледка, достатъчна, за да ти се свие гърлото. Пътят минаваше през приказно плодородните долини на Стилакуамиш и Скагит — богати земи, осеяни с ферми и пасящи край тях крави, на фона на чудовищните снежни масиви. Колкото по на север отивах, толкова по-голяма ставаше планината, докато накрая започнах да се страхувам. Качи ме някакъв тип, който имаше вид на любезен очилат адвокат, каращ скромна кола, но се оказа, че е известният шампион по спортен автомобилизъм Бат Линдстрьом, а скромната му кола имаше двигател, позволяващ й да развива двеста и седемдесет километра в час. Той ми го демонстрира, като я форсира, за да чуя мощния й рев, докато чакахме на един червен светофар. После ме качи един дървар, който каза, че познава съгледвачите, при които отивах.
— По-плодовита от долината на Скагит е само долината на Нил — каза той.
Той ме остави при шосе I-G, тесен път, който се отбиваше от 17-А и се виеше нагоре към сърцето на планината и всъщност свършваше като черен път без изход при язовира „Диабло“. Сега вече наистина бях навлязъл в района на планината. Хората, които ме качваха, бяха все дървари, търсачи на уран или фермери, минах през последния голям град на скагитската долина, Седро Уули, местен селскостопански пазарен център, а след него пътят започна да става все по-тесен и да се вие все по-нагоре сред скалите, а река Скагит, потънала в спокоен унес сред ливадите, когато я пресякохме при шосе 99, сега представляваше същински буен поток от разтопен лед, носещ се бясно между тесните, кални и осеяни с дънери брегове. От двете страни на пътя започнаха да се появяват стръмни скали. Самите покрити със сняг планини се бяха скрили от погледа ми, вече не ги виждах, но затова пък все по-ясно ги усещах.