32
В една опушена кръчма зад бара седеше грохнал старец, който с мъка се раздвижи, за да ми донесе бира. Помислих си: „По-добре да умра в някоя ледена пещера, отколкото във вечния следобед на подобно прашно местенце.“ Американец със съпруга японка ме оставиха пред една бакалия в Соук, а оттам за заключителната част от пътуването ме качи някакъв шантав подпийнал скагитски каубой с мургава кожа, дълги бакенбарди и китара, който взимаше с бясна скорост завоите и спря сред облаци от прах пред горското управление за планината Марбъл, и ето че пристигнах.
Началникът седеше отпред и ни наблюдаваше.
— Ти ли си Смит?
— Да.
— Този твой приятел ли е?
— Не, само ме докара.
— За какъв се мисли, че кара с превишена скорост върху държавна собственост.
Преглътнах, вече не бях свободен бхикшу. Не и до другата седмица, когато щях да се усамотя в моята планина. Трябваше да прекарам цяла седмица в Пожарникарското училище сред множество хлапетии, раздадоха ни каски, които всички носеха, както си му е редът, а само аз леко килната, копаехме противопожарни траншеи, сечахме дървета или гасяхме малки учебни пожари и се запознах с легендарния съгледвач и бивш дървосекач Бърни Байерс, „дърваря“, когото Джефи вечно имитираше с онзи мощен и дълбок забавен глас.
Двамата с него седяхме в камиона му в гората и си говорехме за Джефи.
— Много жалко, че Джефи не дойде тази година. Той беше най-добрият съгледвач, когото някога сме имали, и, за бога, той е най-кадърният работник по планинските пътища, когото съм срещал. Просто изгаряше от желание да се катери и беше дяволски жизнен, не познавам по-свестен тип. И не се страхуваше от никого, и казваше всичко както си е. Това харесвам аз, защото ако дойде време, когато човек няма да може да казва това, което иска, сигурно ще се кача горе в планината и ще доизживея дните си под някой навес. Едно нещо съм сигурен, където и да прекара живота си, на каквато и възраст да стане, Джефи винаги ще се забавлява.
Бърни беше на около шестдесет и пет и говореше много бащински за Джефи. Някои от другите хлапета също си го спомняха и се чудеха защо не се е върнал. Същата вечер се навършваха четиридесет години от постъпването на Бърни в Горската служба и колегите му решиха да му подарят нов кожен колан. Старият Бърни постоянно си имаше проблеми с коланите и по това време се препасваше с някаква връв. И така, той си сложи новата придобивка, каза нещо забавно от рода на това, че не е хубаво да яде толкова много, и всички се развеселиха и го аплодираха. Помислих си, че двамата с Джефи сигурно са най-свестните мъже, работили някога в този край.
След занятията в Пожарникарското училище аз тръгвах да се разхождам из възвишенията зад Горското управление или просто сядах край буйните води на Скагит с лула в устата и бутилка вино между кръстосаните си крака и така прекарвах следобедите, а също и лунните нощи, докато другите хлапета ходеха да пият бира по местните забави. Реката Скагит препускаше през Марбълмаунт като бистър зелен поток от разтопени снегове; високо горе гигантските борове на Северозапада тънеха в мъгла; а още по-нататък облаците летяха през планинските върхове и слънчевите лъчи едва-едва си пробиваха път през тях. Стремителните бистри струи под краката ми бяха рожба на тези безмълвни планини. Слънцето огряваше разпенените води, заклещилите се дънери едва устояваха на течението. Птици извършваха разузнавателни полети над реката и дебнеха спотайващите се в дълбините риби, които от време на време ненадейно изскачаха над повърхността, извиваха гърбовете си и отново плясваха вътре, а струята заличаваше следите им и всичко потичаше постарому. Дънери и пънове се носеха надолу с около четиридесет километра в час. Установих, че ако се опитам да преплувам през тази не толкова широката река, ще изляза на отсрещния бряг около осемстотин метра по-надолу. Това беше приказна местност, това беше празнотата на златната вечност, ухания на мъх, дървета и кал извикваха у мен тайнствени видения и все пак от всичко наоколо, от обраслите с дървета склонове, от танцуващите слънчеви лъчи лъхаше спокойствие и нетленност. Когато вдигах нагоре очи, ми се струваше, че облаците приличат на лица на пустинници. Клоните на боровете щастливо се миеха във водите. Доволни изглеждаха и забулените в сива мъгла дървета по високите склонове. Поклащащите се от северозападния вятър и огрени от слънцето листа изглеждаха създадени за наслади. Непроходимите снегове по високите хоризонти сякаш бяха изпаднали в сладка дрямка. Наоколо цареше някаква нетленна чувственост на свобода, надхвърляща пределите на истината, отиваща отвъд ефимерната й синева. „Планините са могъщи, търпеливи Буди“, казах аз на глас и отпих от бутилката. Беше хладно, но когато слънцето се показа, пънът, върху който бях седнал, се нагря като пещ. Когато през нощта се върнах отново тук, светът под лунната светлина ми се стори като някакъв сън, като привидение, като халюцинация, като загадка, като чезнеща омая, като просветление.