Накрая дойде време да се стягам за път. Купих на кредит провизии за четиридесет и пет долара от малката местна бакалия, натоварихме ги с мулетаря Хепи в камиона и потеглихме по поречието на реката към язовира „Диабло“. С изкачването ни нагоре Скагит ставаше все по-тясна и все повече заприличваше на буйна планинска река, докато накрая представляваше просто необуздана струя, която диво се премяташе по скалите и жадно поглъщаше малките поточета, които се вливаха в нея от гъсто обраслите й с борове брегове. Водите й са препречени с бент при язовира „Нюхейлъм“, а по-нагоре и при язовира „Диабло“, като връзката между двата се осъществява чрез гигантски питсбъргски лифт. По тези места през деветдесетте години на миналия век е имало треска за злато, златотърсачите прокарали железопътна линия през масивните скали на дефилето, свързващо Нюхейлъм и местността, където сега се намира най-високият язовир, Рос, и незаконно си поделили на участъци потоците Руби, Гренит и Каньон, без някога да платят за това. Във всеки случай сега по-голямата част от тази линия беше под водата. През 1919 избухнал огромен пожар по горното течение на Скагит и в цялата област около върха Самота, всичко изгоряло, като огнената стихия бушувала в продължение на два месеца и покрила небето на Северен Вашингтон и Британска Колумбия с облаци от дим, които закрили слънцето. Правителството се опитало да го потуши, като изпратило хиляда души, снабдени с еластични въжета, които три седмици си проправяли път от лагера Марбълмаунт, но едва есенните дъждове потушили пламъците, а обгорелите дънери, както ми казаха, все още стърчали по върха и в някои долини. Оттук идваше и името на върха: Самота.
— Човече — каза забавният стар Хепи, мулетарят, който все още носеше старата си провиснала каубойска шапка от някогашните си дни в Уайоминг, сам си свиваше цигарите и постоянно разказваше анекдоти, — гледай само да не станеш като онова хлапе, дето беше горе преди няколко години, качих го аз там, а то се оказа най-големият новак, когото някога съм виждал, настаних го в бараката и то се опита да си изпържи яйце, строши го, но пропусна и тигана, и печката и го пльосна върху крака си, не можеше дори да се изкъка без придружител, а когато си тръгнах и му казах да не си дава много зор, копелдакът ми отвърна: „Да, сър, да, сър.“
— О, това не ме безпокои, искам единствено да съм сам там горе това лято.
— Сега казваш така, но много скоро ще запееш друга песен. Всички се правят на много смели. Но скоро започват да си говорят сами. И това не е толкова лошо, лошото е, когато започнеш да си отговаряш, синко.
Старият Хепи мина с кервана от мулета по пътеката през дефилето, докато аз стигнах с корабче от „Диабло“ до Рос, там пред мен се разкри необятна, умопомрачителна гледка, Националният планински резерват „Бейкър“ обгръщаше във величествена панорама езерото Рос, чиито блестящи води се простираха чак до Канада. Тук плавателните съдове на Горската служба бяха завързани на известно разстояние от стръмния, обрасъл с борове бряг. Нощем беше трудно да се спи на тях, койките им се люлееха при всяко поклащане на корабчето, а плисъкът на вълните в корпуса не ми даваше да заспя.
Тази нощ имаше пълнолуние и ясният светъл диск танцуваше по водата. Един от съгледвачите каза:
— Луната е точно над планината, в такива нощи винаги си представям, че виждам силует на койот.
Накрая дойде сивият дъждовен ден на моето тръгване към Самота. Началникът на съгледвачите беше с нас, щяхме да поемем тримата, яздейки на коне, но изливащият се порой не предвещаваше нищо добро.
— Човече, трябваше да добавиш и два литра бренди към списъка с продуктите, като свие студ там горе, ще ти потрябва — каза Хепи, обърнал към мен големия си червен нос.
Стояхме до преградата за добитъка, Хепи завързваше торби с храна на вратовете на животните и те дъвчеха, без да обръщат внимание на дъжда. Корабчето стигна до дървения шлюз, мина през него и продължи под надвисналите над нас гигантски възвишения Сауърдоу и Руби. Вълните се разбиваха в корпуса и ни посипаха с пръски. Влязохме в кабинката на капитана, той беше сварил кафе. Елите, които едва се различаваха по стръмния бряг на езерото, приличаха на изправили се в мъглата призраци. Това беше истинският суров и горчив лик на Северозапада.