— Така ли ще се казвам? — попита той, като гледаше табелката.
— През следващите четирийсет и осем часа — отвърна Гантнър.
— Какъв чин имам?
— Майор.
— Не е лошо.
В някакъв момент от този кратък разговор Сайзмор от Вашингтон и специален агент Адер се измъкнаха и Джоуел Бакман никога повече не ги видя. На изток вече просветляваше, когато той се изкачи по задната рампа на товарния самолет „C-130“ и Гантнър го отведе на горното ниво, в едно малко спално помещение, където още шестима войници се приготвяха за дългия полет.
— Можеш да легнеш тук — нареди Гантнър и му посочи едно легло почти на нивото на пода.
— Може ли да попитам къде отиваме? — прошепна Джоуел.
— Да, но аз не мога да ти кажа.
— Просто съм любопитен.
— Ще те инструктирам, преди да кацнем.
— И кога ще се случи това?
— След около четиринайсет часа.
Тъй като нямаше никакви прозорци, които да го разсейват, Джоуел се настани на леглото, зави се презглава и захърка още преди самолетът да се отдели от пистата.
3
Криц поспа няколко часа, после си тръгна към къщи много преди да започне лудницата по встъпването в длъжност на новия президент. Призори двамата със съпругата му потеглиха за Лондон с един от многобройните частни реактивни самолети на новия му работодател. Щеше да прекара две седмици там, а после отново да се върне в мелачката на вашингтонската политическа система, където щеше да влезе в новата роля на лобист, но все в същата стара игра. Идеята никак не му харесваше. В продължение на години беше гледал как сподвижниците на загубилия президент пресичат улицата и започват нова кариера, като извиват ръцете на бившите си колеги и продават душата си на всеки желаещ с достатъчно пари да купи политическото им влияние. Беше му писнало от политиката, но за съжаление не разбираше от нищо друго.
Щеше да произнася речи тук-там, може би да напише някоя книга и да се повърти наоколо още няколко години, като се надява, че някой ще си спомни за него. Но Криц знаеше колко бързо се забравят във Вашингтон хората, които някога са били силните на деня.
Президентът Морган и директорът на ЦРУ Мейнард се бяха споразумели да не разгласяват историята с Бакман в продължение на двайсет и четири часа, докато не мине церемонията по предаването на властта. На Морган, така или иначе, му беше все едно; по това време вече щеше да бъде на Барбадос. Криц, от друга страна, не се чувстваше обвързан от тази уговорка, особено с човек като Теди Мейнард. След обилна вечеря в Лондон, полята с много вино, някъде около два часа сутринта той се обади на един политически кореспондент на Си Би Ес, който отразяваше събитията в Белия дом, и му прошепна основните детайли около помилването на Бакман. Както и предполагаше, Си Би Ес пусна слуха в първото си сутрешно новинарско предаване, така че още в осем сутринта всички във Вашингтон го научиха.
Джоуел Бакман беше напълно и безусловно помилван в последния момент!
Не се съобщаваха подробности за освобождаването му. Последното му известно местонахождение беше строго охраняваният затвор в Оклахома.
В един град, който беше белязан от непрестанна политическа нервност, новината за помилването на Бакман почти успя да измести новината за новия президент на САЩ и първия му работен ден.
Фалиралата адвокатска фирма „Прат и Болинг“ сега се намираше на Масачусетс Авеню, на четири пресечки северно от Дюпон Съркъл. Мястото не беше лошо, но далеч не беше толкова тузарско, колкото предишният й адрес на Ню Йорк Авеню. Преди няколко години, когато Джоуел Бакман управляваше фирмата — и тя все още се казваше „Бакман, Прат и Болинг“, — той настояваше да плащат най-високия възможен наем в града, за да не се лишава от удоволствието да застава до огромните прозорци в огромния си кабинет на осмия етаж и да гледа отвисоко към Белия дом.
Сега обаче Белият дом не се виждаше никакъв. Нямаше огромни кабинети и величествени гледки. Дори самата сграда беше на три етажа вместо на осем. А фирмата се беше свила от двеста високоплатени адвокати до трийсетина, които се бореха да свързват двата края. Първият фалит — който в кантората наричаха „Бакман Първи“ — беше предизвикал съсипващи съкращения, но при него партньорите по някакъв чудодеен начин бяха успели да отърват решетките. „Бакман Втори“, от друга страна, беше предизвикан от тригодишно яростно съдебно преследване между самите оцелели от първия срив. Конкурентите на фирмата обичаха да казват, че в „Прат и Болинг“ са изгубили повече време да се съдят помежду си, отколкото да съдят хората, за които им плащат клиентите им.