Выбрать главу

Точно тази сутрин обаче конкурентите им мрачно мълчаха. Джоуел Бакман беше на свобода. Бяха пуснали брокера. Дали щеше отново да излезе на сцената? Да се върне във Вашингтон? Дали всичко това беше истина? Невъзможно.

Към този момент Ким Болинг беше затворен в клиника за лечение на алкохолици, а оттам щяха да го изпратят право в частна психиатрична болница за неограничено време. Невероятното напрежение от последните шест години го беше докарало до състояние, от което нямаше връщане назад. Така задачата да се справи с последния кошмар на Джоуел Бакман попадаше в доста обширния скут на Карл Прат.

Именно Прат беше произнесъл онова съдбовно „Да“ преди двайсет и две години, когато Бакман му беше предложил двете им малки кантори да сключат брак. Именно Прат се беше мъчил да чисти след Бакман в продължение на цели шестнайсет години, докато фирмата се разрастваше неудържимо, хонорарите прииждаха на вълни, а границите на етиката се разминаха дотам, че вече изобщо не се виждаха. Именно Прат се беше борил със собствения си партньор през всяка една работна седмица от съвместната им дейност, но в крайна сметка също се беше насладил на плодовете на гигантския успех.

И същият този Прат се беше разминал на косъм с федералното съдебно преследване, преди Джоуел Бакман героично да поеме цялата вина върху себе си. Извънсъдебното споразумение за помилването на Бакман, което сваляше вината от останалите партньори във фирмата, включваше и глоба от десет милиона долара и по този начин беше довело право до фалит — „Бакман Първи“.

Но Прат почти всеки ден си напомняше, че фалитът все пак е по-добър вариант от затвора. И в ранните часове на тази напрегната сутрин той крачеше из спартанския си кабинет, като си мърмореше сам и отчаяно се опитваше да си внуши, че новината просто не е вярна. После застана до малкия прозорец, загледа се в сивата тухлена сграда отсреща и се запита как е станало. Как така един фалирал и пропаднал юрист и лобист с отнети адвокатски права е успял да убеди един некадърен президент да го помилва в последния миг от мандата си?

Когато влезе в затвора, Джоуел Бакман беше вероятно най-известният престъпник с бяла якичка в историята на Америка. Всички искаха да го видят на бесилката.

Но Прат беше принуден да признае, че ако някой изобщо е в състояние да извърши чудо и да получи помилване в последния миг, това ще е именно Джоуел Бакман.

Прат се залови за телефона и проведе няколко кратки разговора с различни агенти от обширната си мрежа специалисти по вашингтонска политика и обикновени клюкари. Един от тях, негов стар приятел, който някак си беше успял да оцелее в държавната администрация при управлението на четирима различни президенти — по двама от всяка партия, — най-сетне потвърди новината.

— Къде се намира той в момента? — попита напрегнато Прат, все едно Бакман всеки миг щеше да позвъни на вратата.

— Никой не знае.

Прат заключи вратата на кабинета си и се опита да се пребори с импулса да отвори служебната бутилка водка. Когато партньорът му влезе в затвора за двайсет години без право на обжалване, Прат беше на четирийсет и девет и често се беше питал какво ще прави на шейсет и девет, когато Бакман излезе.

И точно в този момент се чувстваше така, сякаш са го прецакали с четиринайсет години от живота му.

* * *

Тогава съдебната зала беше толкова препълнена, че съдията отложи изслушването с два часа, докато настояващите да бъдат настанени се организират по някакъв начин и се въведе някаква йерархия. Всички водещи новинарски агенции в страната пищяха, че искат места, ако трябва и правостоящи. Важни клечки от Министерството на правосъдието, ФБР, Пентагона, ЦРУ, Агенцията за национална сигурност, Белия дом и Конгреса настояваха за достъп, като твърдяха в един глас, че едва ли не самото съществуване на организациите им зависи от това те да присъстват лично, за да наблюдават линчуването на Джоуел Бакман. Но когато обвиняемият най-сетне се появи в претъпканата зала, тълпата изведнъж замръзна и единственият шум беше мекото потракване на клавишите на стенографката, която се подготвяше да записва.