Бакман беше отведен до масата на защитата, където малката му армия от адвокати се скупчи плътно зад него, сякаш очакваха някой от тълпата да се опита да го застреля в гръб. Всъщност никой нямаше да се изненада от подобно събитие, макар че мерките за сигурност бяха същите като при посещение на президента. На първия ред, точно зад местата на защитата, седяха Карл Прат и още десетина партньори, или бъдещи бивши партньори, на мистър Бакман. Всички до един бяха претърсени от охраната с подчертано старание и това беше напълно обяснимо. Макар че горяха от омраза към обвиняемия, те си оставаха на негова страна. Защото, ако неговата молба за извънсъдебно споразумение пропаднеше в резултат от някакво неразбирателство между страните в последния момент, те до един отново щяха да се превърнат в мишени на прокурора, а доказателства изобщо не липсваха.
Но поне засега седяха на първия ред, заедно с публиката, а не на местата на защитата, където държаха истинските престъпници. Поне засега бяха живи. Все пак едва преди осем дни Джейси Хъбард, един от най-високоценените им партньори, беше открит мъртъв в националното гробище „Арлингтън“ при крайно съмнителни обстоятелства. Разбира се, говореше се за самоубийство. Хъбард беше бивш сенатор от щата Тексас, който се беше отказал от поста си след двайсет и четири години в системата с единствената цел, макар и необявена публично, да продаде сериозното си политическо влияние на купувача, който му предложи най-добра цена. Естествено, Джоуел Бакман не можеше да допусне такава голяма риба да избяга от мрежите му, така че заедно с останалите си партньори в „Бакман, Прат и Болинг“ му плащаше по един милион долара годишно само защото добрият стар Джейси можеше да влезе в Овалния кабинет, когато си поиска.
Смъртта на Хъбард неимоверно беше помогнала на Джоуел Бакман да се съгласи с гледната точка на прокуратурата. Сляпата улица, в която бяха попаднали преговорите за извънсъдебно споразумение, изведнъж се отвори. Сега Бакман не просто беше готов да приеме присъда от двайсет години, а искаше това да стане по най-бързия начин. Вече просто нямаше търпение да влезе в затвора!
В този ден държавата се представляваше от един високоуважаван прокурор от Министерството на правосъдието и когато видя такава голяма и престижна тълпа от зрители, той просто не издържа и се приготви да изнесе най-голямото театрално представление в кариерата си. Отказваше да назове нещо с една дума, когато можеше да го опише с три — имаше прекалено много слушатели. Беше се озовал в светлината на прожекторите — рядък момент в дългата му скучна кариера — и целият народ го гледаше. Той се впусна в четене на точките на обвинението с яростно настървение, но бързо стана очевидно, че е почти напълно лишен от актьорски талант, макар че полагаше титанични усилия. След осем минути зашеметяващо посредствен монолог съдията го погледна сънливо над очилата си за четене и каза:
— Бихте ли побързали, сър, като в същото време говорите по-тихо?
Имаше осемнайсет отделни обвинения в различни престъпления, които варираха от шпионаж до държавна измяна. Когато прокурорът свърши с четенето, в очите на публиката Джоуел Бакман вече беше в същата категория като Адолф Хитлер.
Затова адвокатът му незабавно припомни на съда и всички присъстващи, че нито една точка от това обвинение не е доказана и то не представлява нищо повече от художествено четене на една от страните — а именно, сериозно изкривената гледна точка на прокуратурата. После обясни, че неговият клиент се признава за виновен само по четири от осемнайсетте обвинения — онези, свързани с незаконното притежание на военна документация. После съдията започна да чете дългото искане за извънсъдебно споразумение и никой не каза нищо в продължение на двайсет минути. Портретистите, които по традиция седят на първия ред в американските съдилища, скицираха сцената толкова бързо и яростно, че изображенията нямаха почти нищо общо с действителността.
Скрит в дъното на залата, между напълно непознати хора, седеше Нийл Бакман, най-големият син на Джоуел. Към този момент все още се водеше партньор в кантората „Бакман, Прат и Болинг“, но това щеше да се промени съвсем скоро. Той с ужас гледаше как се развиват събитията и не можеше да повярва, че някога толкова могъщият му баща сега се признава за виновен и всеки миг ще бъде погребан жив в някой федерален затвор.