Най-сетне обвиняемият беше доведен на подсъдимата скамейка. Той събра цялата си останала гордост и намери сили да погледне съдията в очите. Адвокатите му не спираха да шепнат и на двете му уши, докато се признаваше за виновен по въпросните четири обвинения, а после го отведоха обратно на мястото му. Освен към съдията той не погледна към никой друг.
Датата за обявяване на присъдата беше определена за следващия месец. И докато слагаха белезниците на Бакман и го отвеждаха, за всички присъстващи постепенно стана ясно, че никой не може да го принуди да разкрие тайните си и той наистина ще остане в затвора толкова дълго време, че конспирациите му ще се разпаднат от само себе си. Тълпата започна бавно да се разотива. Новинарите получиха само половината от репортажа, който им трябваше. Важните клечки от различните организации си тръгнаха без коментар — някои от тях бяха доволни, че тайните им са запазени, а други бяха бесни, че престъпленията на колегите им са останали неразкрити. Колкото до Карл Прат и останалите обезсърчени партньори, те се запътиха към най-близкия бар.
Първият репортер се обади във фирмата няколко секунди преди девет сутринта. Прат вече беше предупредил секретарката си, че трябва да очаква подобни обаждания. Беше инструктирана да отговаря на всички, че Прат е в съда и се занимава с някакви тромави процедурни дейности, така че може би ще отсъства в продължение на месеци. Скоро всички телефонът линии бяха блокирани и работният ден, който беше започнал съвсем нормално, се превърна в ад. Всички адвокати и сътрудници във Вашингтон зарязаха онова, с което се занимаваха в момента, и се хванаха да клюкарстват. Някои от тях не откъсваха очи от вратите на кабинетите си, сякаш очакваха Бакман всеки момент да нахълта и да им поиска сметка.
Прат пък направо се беше заключил в офиса си, гледаше новинарския канал по кабелната и отпиваше от първия си коктейл „Блъди Мери“ за деня. За щастие във Филипините беше отвлечен цял автобус с датски туристи, защото иначе Джоуел Бакман щеше да бъде новината на деня. Но туристите все пак водеха със съвсем малка преднина и Бакман твърдо беше заел второто място, а в телевизионните студиа се изсипваха всевъзможни експерти, изчакваха да ги напудрят и заемаха своето място под светлината на прожекторите, където незабавно започваха да дърдорят за легендарните престъпления на Бакман.
Бивш директор на Пентагона нарече помилването „потенциална катастрофа за националната сигурност“. Пенсиониран федерален съдия, който беше на деветдесет и няколко години и не изглеждаше нито ден по-млад, неизненадващо определи цялата история като „поредната грешка на съдебната система“. Млад и неопитен сенатор от щата Върмонт си призна, че не знае много за скандала с Бакман, но въпреки това беше адски въодушевен, че го дават на живо по телевизията, и обеща да проведе всевъзможни разследвания. Служител от Белия дом, който пожела да остане анонимен, заяви, че новият президент на САЩ бил „разтревожен“ от помилването и възнамерявал да го преразгледа, каквото и да означаваше това.
И прочие, и прочие. Прат си направи второ „Блъди Мери“.
Един „кореспондент“ — а не просто „репортер“ — реши да вдигне летвата и изрови някакъв материал за сенатора Джейси Хъбард, така че Прат се протегна към дистанционното, за да усили звука. На екрана се появи голяма портретна снимка на Хъбард. Бившият сенатор бил открит с куршум в главата седмица преди Бакман да се признае за виновен. Случаят първоначално бил определен като самоубийство, но впоследствие обстоятелствата били наречени „съмнителни“, макар че нямало заподозрян извършител. Пистолетът бил със заличен сериен номер и най-вероятно бил откраднат. Хъбард бил запален ловец, но никога през живота си не бил стрелял с малокалибрено оръжие. Нагарът по пръстите на дясната му ръка изглеждал съмнителен. Аутопсията разкрила високо съдържание на алкохол и барбитурати в тялото му. Наличието на алкохол не изненада никого, но предположението за употреба на наркотици дойде като гръм от ясно небе. Няколко часа преди да го открият, Хъбард бил забелязан в компанията на привлекателна млада дама в някакъв бар в Джорджтаун, нещо твърде обичайно за него.
Преобладаваше мнението, че жената тайно му е сипала наркотик колкото да го упои, след което го е предала в ръцете на професионални убийци. Откарали го на отдалечен парцел на гробището „Арлингтън“ и му пуснали един-единствен куршум в главата. Оставили тялото на гроба на брат му, многократно награждаван герой от Виетнамската война. Интересно хрумване, макар че онези, които го познаваха добре, твърдяха, че рядко говорел за семейството си, а мнозина изобщо не били чували за брат му.