Неизказаната официално версия гласеше, че Хъбард бил убит от същите онези, които нямали търпение да гръмнат Джоуел Бакман. В продължение на години след това Карл Прат и Ким Болинг здравата се ръсеха за професионални бодигардове — в случай че имената им фигурираха в същия този списък. Очевидно беше излишно да се презастраховат. Подробностите около съдбовната сделка, вързала ръцете на Бакман и отнела живота на Хъбард, бяха уговорени от тези двамата и с времето Прат поразхлаби пръстена на охраната около себе си, макар че никога не се разделяше със своя ругер.
Но Бакман вече беше далеч от всичко това и разстоянието продължаваше да се увеличава с всяка изминала минута. По някакво странно съвпадение той също мислеше за Джейси Хъбард и неговите предполагаеми убийци. Имаше предостатъчно време за мислене — четиринайсет часа на сгъваемо легло в товарен самолет, който летеше с оглушителен шум и се тресеше непрекъснато, бяха в състояние да притъпят усещанията на всеки човек. Или поне на всеки нормален човек. За един току-що освободен бивш затворник, който беше прекарал шест години в изолирана килия, полетът всъщност беше доста стимулиращо преживяване.
Хората, които бяха убили Джейси Хъбард, със сигурност желаеха смъртта и на Джоуел Бакман и докато подскачаше нагоре-надолу на височина 8000 метра, той си задаваше някои много сериозни въпроси. Кой беше лобирал да го помилват? Къде смятаха да го скрият? И кои всъщност бяха „те“?
Е, беше си направо приятно. Все пак едва преди по-малко от двайсет и четири часа го занимаваха по-скоро проблеми като: „Наистина ли се опитват да ме уморят от глад? Или от студ? Дали бавно ще се побъркам в тази килия четири на четири метра? Или ще се побъркам бързо? Дали някога ще мога да видя внуците си? А искам ли да ги видя изобщо?“
Новите въпроси му харесваха повече, независимо колко го притесняваха. Сега поне щеше да си достави удоволствието да мине по някоя улица, да поема с пълни гърди въздуха на свободата, да се радва на слънцето, може би да спре в някое кафене и бавно да изпие едно силно кафе.
Спомни си за един клиент, богат вносител на кокаин, който беше заловен при операция на Агенцията за борба с наркотиците. Клиентът беше толкова едра риба в наркотрафика, че федералните му предложиха нов живот с ново име и ново лице, ако се съгласи да изпее всичко за колумбийците. Той наистина пропя и след сложна пластична операция се роди като нов човек в северната част на Чикаго, където се сдоби с малка книжарница. Няколко години по-късно Джоуел се беше отбил да го види и беше открил, че клиентът му си е пуснал козя брадичка, пуши лула и изглежда съвсем щастлив, обикновен и доволен. Беше се оженил повторно и имаше три доведени деца от съпругата си, а колумбийците не знаеха абсолютно нищо за това.
Светът е голям. Не е чак толкова трудно да се скриеш.
Джоуел затвори очи, застана неподвижно, заслуша се в приглушения рев на четирите двигателя и се опита да се убеди, че където и да отиваше, нямаше да живее като беглец от закона. Щеше да се адаптира, да оцелее и да не допусне да живее в постоянен страх.
Двама войници тихо разговаряха на съседните легла, споделяха си историйки за момичетата, с които са били. Джоуел се сети за Мо, информатора на полицията от структурите на мафията, който през последните четири години беше живял в съседната килия и по двайсет и четири часа на ден беше единственото човешко същество, с което можеше да разговаря. Не го виждаше, разбира се, но двамата се чуваха през вентилационната шахта. На Мо, изглежда, не му липсваха нито семейството, нито приятелите, нито кварталът, нито хубавата храна, пиенето или слънчевата светлина. Не, Мо говореше само за секс. Разказваше дълги подробни истории за любовните си похождения. Разказваше и вицове — най-мръсните, които Джоуел беше чувал през живота си. Дори съчиняваше стихове за бивши любовници, оргии и фантазии.
Виж, Мо и неговото въображение изобщо нямаше да му липсват.
Той неволно задряма отново.
После се събуди, защото полковник Гантнър го разтърсваше за рамото и шепнеше в ухото му:
— Майор Херцог! Майор Херцог! Трябва да поговорим.
Бакман се измъкна от леглото и последва полковника по тъмната тясна пътечка до едно миниатюрно помещение малко по-близо до пилотската кабина.
— Седни — каза Гантнър.
Двамата се свиха на малка метална масичка. Гантнър държеше някаква папка.