С всеки изминал ден Джоуел Бакман и неговата банда от алчни адвокати ставаха все по-богати. В най-големите офиси на фирмата „Джем“ беше единствената тема за разговор.
Докторът беше доста груб и очевидно нямаше никакво излишно време, което да посвети на новия си пациент. В крайна сметка това си беше военна болница. Без да каже и дума, той провери пулса му, сърцето, дишането, кръвното налягане, рефлексите и прочие, а най-сетне изненадващо обяви:
— Според мен е от дехидратацията.
— Как така? — попита Бакман.
— Често се случва при дълги полети. Ще започнем вливане. Трябва да се оправите до двайсет и четири часа.
— Влизане със системи?
— Точно така.
— Не давам със системи.
— Моля?
— Чухте ме добре. Не давам да ме дупчат с игли.
— Нали ви взехме кръвна проба?
— Да, но тогава кръвта излизаше от мен, а в случая става дума за нещо, което ще влиза в тялото ми. Забравете, докторе, просто няма да стане да ме сложите на системи.
— Но вие сте дехидратиран.
— Не се чувствам дехидратиран.
— Аз съм лекар и ви казвам, че сте дехидратиран.
— Тогава ми дайте чаша вода.
След половин час при него влезе медицинска сестра с широка усмивка и цяла шепа хапчета. Джоуел отказа сънотворните, а когато тя му показа една спринцовка, той попита:
— Какво е това?
— „Раякс“.
— И какво, по дяволите, е „Раякс“?
— Отпуска мускулите.
— Ами, знаете ли, точно в момента моите мускули всъщност са напълно отпуснати. Не съм се оплаквал от напрегнати мускули. Никой не ми е поставял диагноза „напрегнати мускули“. Никой дори не ме е питал дали мускулите ми са напрегнати или отпуснати. Така че можете да си вземете този „Раякс“ и да си го биете в собствения задник. Така и двамата ще се почувстваме значително по-отпуснати и доволни.
Сестрата едва не изпусна спринцовката на пода. След дълга мъчителна пауза, по време на която не беше в състояние да произнесе нито дума, тя най-сетне каза:
— Ще питам доктора.
— Направете го. Или не, по-добре направо забийте спринцовката в неговия доста дебел задник. Тъкмо той има най-голяма нужда да се отпусне.
Но тя вече беше излязла от стаята му.
В същото време, но в срещуположния край на базата един сержант на име Маколиф натрака нещо на клавиатурата на компютъра си и изпрати съобщение до Пентагона. Оттам съобщението почти незабавно беше препратено в щаба на ЦРУ в Лангли, където го прочете Хулия Хавиер — стара и опитна служителка, избрана лично от директора Мейнард, за да контролира развитието на историята с Бакман. По-малко от десет минути след инцидента със злополучния „Раякс“ мис Хавиер се вторачи в монитора си, беззвучно измърмори „Дявол да го вземе“, стана и пое към горния етаж.
Както обикновено, Теди Мейнард седеше в единия край на дългата заседателна маса, завит с одеяло, и четеше поредния от безбройните доклади, които ежечасно се трупаха на бюрото му.
— Получих съобщение от „Авиано“ — каза Хавиер. — Нашето момче отказва всякакви лекарства. Не дава да го сложат на системи. Не иска да гълта хапчета.
— Не могат ли да му сложат нещо в храната? — попита полугласно Теди.
— Отказва и да се храни.
— Изтъква ли някаква причина?
— Стомахът му бил разстроен.
— Възможно ли е да е вярно?
— Не седи постоянно в тоалетната. Трудно е да се каже.
— Приема ли течности?
— Занесли са му чаша вода, но той отказал. Настоял да му донесат вода в бутилка. Когато я получил, първо проверил капачката, за да види дали не е отваряна.
Теди бутна встрани доклада, който четеше, и разтърка очи с юмруци. Първоначалният план беше да упоят Бакман в болницата, като използват вливане чрез системи или обикновена инжекция, за да изпадне в безсъзнание, да го държат така два дни и после бавно да го свестят с най-добрите си коктейли от свръхмодерни наркотици. След още няколко дни в това състояние щеше да дойде ред и на терапията с натриев пентотал, серума на истината, който в комбинация с усилията на опитните инквизитори на ЦРУ винаги даваше желаните резултати.
Първоначалният план беше лесен за изпълнение и не оставяше място за грешки. Изпълнението на резервния план, от друга страна, щеше да отнеме месеци, и то без никаква гаранция за успех.
— Тайните му са от най-важните, нали? — попита Теди.
— Несъмнено.