— Това решение е взето от друг човек, Марко. Не от мен.
— И аз така си помислих.
— Тогава защо ме питаш?
— Не знам. Мога ли да кандидатствам за прехвърляне в друга държава?
— Още един безполезен въпрос.
— Проблемът не беше във въпроса, а в твоето чувство за хумор.
— Можем ли вече да продължим?
— Давай.
— През първите няколко дни ще минавам да те водя на обяд и на вечеря. Ще обикаляме града и винаги ще ходим на различни места. Тревизо е приятно градче, с много кафенета и бистра, и ние ще ги пробваме до едно. Трябва отсега да започнеш да мислиш за деня, в който няма да съм тук. Внимавай с кого говориш.
— Имам още един въпрос — каза Джоуел.
— Да, Марко?
— Става въпрос за парите. Наистина не ми харесва да не разполагам с пукната пара. Смятате ли да ми осигурите някаква издръжка? Мога да ти мия колата и да върша някаква домакинска работа.
— Какво означава издръжка?
— Пари в брой, не разбираш ли? Пари. В джоба ми.
— Не се тревожи за парите. Засега аз ще плащам сметките. Няма да останеш гладен.
— Добре.
Луиджи бръкна дълбоко в джоба на дебелото си палто и измъкна мобилен телефон.
— За теб е.
— И на кого по-точно се предполага да се обаждам?
— На мен, ако имаш нужда от нещо. Номерът ми е написан отзад.
Джоуел взе телефона и го остави на бюрото.
— Гладен съм — заяви. — Мечтаех си за дълъг обяд с италиански специалитети, вино и десерт, а накрая и еспресо. Разбира се, със сигурност не бих си и помислил да си поръчам капучино в този час. А след обяда — може би и традиционната за тези географски ширини сиеста. Вече от четири дни живея в Италия, а засега преживявам на царевичен чипс и сандвичи. Какво ще кажеш?
Луиджи погледна часовника си.
— Знам най-доброто място, но първо трябва да свършим още малко работа. Ти изобщо не знаеш италиански, нали така?
Джоуел завъртя очи и шумно въздъхна в знак на раздразнение. После се опита да се усмихне и отговори:
— Не, не ми се е удавал случай да науча нито италиански, нито френски, нито немски, нито какъвто и да било чужд език. Аз съм американец, Луиджи, не разбираш ли? Моята страна е по-голяма от всички страни в Европа, взети заедно. И там не ти трябва нищо друго, освен английски.
— Всъщност си канадец, забрави ли?
— Добре, както и да е, и ние сме в същата позиция като американците.
— Работата ми е да те пазя — изтъкна Луиджи.
— Благодаря ти.
— А за да ми помогнеш в тази задача, трябва да научиш колкото успееш повече италиански възможно най-бързо.
— Ясно.
— Ще имаш частен учител, един младеж, който се казва Ермано. Заниманията ще се провеждат всяка сутрин и всеки следобед. Няма да бъде никак лесно.
— Колко време ще отнеме?
— Колкото е нужно. Всичко зависи от теб. Ако учиш сериозно, след три-четири месеца би трябвало да можеш да се оправяш сам.
— На теб колко време ти отне да научиш английски?
— Майка ми е американка. Вкъщи говорехме на английски, а навън — на италиански.
— Така не е честно. Какви други езици знаеш?
— Испански, френски и още няколко. Но Ермано е чудесен учител. А класната стая е съвсем наблизо, на същата улица.
— Значи няма да учим в хотела?
— Не, не, Марко. Не бива да забравяш за следата, която оставяш. Какво ще си помислят пиколото и камериерката, ако забележат, че някакъв млад мъж всеки ден прекарва по четири часа с теб в стаята ти?
— Не искам и да си го представям.
— Камериерката веднага ще подслуша на вратата и ще чуе, че вземаш уроци по италиански. После ще подшушне на началника си. И след ден-два вече целият персонал ще знае, че канадският бизнесмен здравата учи езика. По четири часа на ден!
— Разбрах. Хайде да ходим да обядваме.
Докато излизаха от хотела, Джоуел успя да се усмихне на човека на рецепцията, на един чистач и на едно пиколо, без да каже нито дума. Изминаха пеша краткото разстояние до центъра на Тревизо, Пиаца деи Синьори. Покрай площада се простираше покрит пасаж с магазинчета и кафенета. Беше пладне и тротоарите гъмжаха от пешеходци, които бързаха за обяд. Беше станало още по-студено, макар че Джоуел се чувстваше съвсем комфортно в новото си вълнено палто. Освен това с всички сили се опитваше да изглежда като италианец.