— Вътре или навън? — попита Луиджи.
— Вътре — отвърна Джоуел.
Двамата влязоха в „Кафе Белтраме“, което гледаше към площада. Близо до входа имаше тухлена камина, която отопляваше помещението, а от кухнята в дъното се разнасяха ароматите на обедното меню. Луиджи и оберкелнерът заговориха едновременно, засмяха се и келнерът ги настани на една маса до прозореца.
— Имаме късмет — отбеляза Луиджи, докато си събличаха палтата и се настаняваха. — Специалитетът на деня е faraona con polenta.
— И какво е това?
— Фазан с царевично брашно.
— И какво друго?
Луиджи изучаваше една от черните дъски, провесени от грубо одяланите греди на тавана.
— Panzerotti di funghi al burro — бухти с пълнеж от пържени гъби. Conchiglie con cavalfiori — макаронени мидички с карфиол. И spiedino di carne misto alla griglia — шиш от различни меса на грил.
— Искам от всичко — заяви Джоуел.
— Наливното вино също е доста добро.
— За мен червено.
За броени минути заведението се напълни с местни жители, които, изглежда, се познаваха до един. Весел дребен мъж с мръснобяла престилка профуча покрай тяхната маса и се забави само колкото да срещне погледа на Луиджи и да запише дългия списък с поръчката, който Луиджи изстреля за броени секунди. Донесоха им кана наливно вино заедно с купа затоплен зехтин и чиния с нарязана италианска питка и Джоуел се зае с храната. През това време Луиджи му обясняваше тънкостите на обяда и закуската, обичаите, традициите и най-често срещаните грешки на туристите, които се опитваха да минат за истински италианци.
С негова помощ всяко преживяване се превръщаше в полезен урок.
Макар че Джоуел внимателно отпиваше от първата си чаша вино и се наслаждаваше на вкуса му, алкохолът го удари право в главата. По тялото му се разля великолепна топлина и тежест. Беше излязъл от затвора много по-рано от предвиденото, седеше в едно семпло малко ресторантче в италианско градче, за което дотогава не беше и чувал, пиеше чудесното местно вино и вдъхваше ароматите на предстоящото вкусно пиршество. Затова продължи да се усмихва на Луиджи, който не спираше с обясненията, но съвсем скоро се отнесе в свой собствен свят.
Ермано твърдеше, че е на двайсет и три години, но не изглеждаше на повече от шестнайсет. Беше висок и болезнено слаб и с пясъчнорусата коса и лешниковите очи приличаше повече на германец, отколкото на италианец. Освен това беше твърде срамежлив и доста нервен, така че първите впечатления на Джоуел определено не бяха добри.
Срещнаха се в миниатюрния апартамент на Ермано на третия етаж на една запусната сграда на пет-шест пресечки от хотела на Джоуел. Апартаментът се състоеше от три стаи — кухня, спалня и дневна, — които бяха твърде оскъдно мебелирани, но Ермано беше студент, така че това не беше чак толкова изненадващо. И все пак къщата му изглеждаше така, сякаш току-що се е нанесъл и може да се изнесе всеки момент.
Тримата седнаха около малкото бюро в центъра на дневната. Нямаше телевизор. Стаята беше студена и зле осветена и Джоуел не можеше да се отърси от чувството, че се е озовал в някакъв подземен лабиринт, където се крият бегълците от закона. Топлината на двучасовия обяд бързо го напускаше.
Притесненото държане на учителя му също не помагаше особено.
Тъй като Ермано очевидно не беше в състояние да поеме инициативата, Луиджи бързо се намеси, за да организира нещата. Той предложи часовете да се провеждат всяка сутрин от 9:00 до 11:00, после да има почивка от два часа, следобедните занимания да започват около 1:30 и да продължават, докато и двамата имат сили. Изглежда, и на Ермано, и на Джоуел уговорката се стори приемлива, макар че на Джоуел му се искаше да зададе очевидния въпрос: ако новият ми учител наистина е студент, как така ще му остава време да ми преподава по цял ден? Но той си замълча. Реши по-късно да провери как стоят нещата.
С каква бързина само се натрупваха въпросите „за по-късно“!
След известно време Ермано се поуспокои и описа как ще протече езиковият курс. Когато говореше бавно на английски, акцентът му не пречеше чак толкова. Но когато станеше припрян, което се случваше често, английският му почти не се различаваше от италианския. Веднъж дори Луиджи го прекъсна, за да му каже:
— Ермано, поне през първите няколко дни е особено важно да говориш много бавно.
— Благодаря — обади се Джоуел като добър и възпитан ученик.
Ермано пък взе, че се изчерви, и свенливо промълви: