А година по-късно беше написал една от двете книги за скандала, които видяха бял свят. От неговата се предадоха около 24000 екземпляра с твърди корици, което беше съвсем прилично, а от другата — два пъти по-малко.
Докато се занимаваше с всичко това, Сандбърг си изгради някои особено ценни връзки. Една от тях, макар и изненадващо, постепенно се превърна в скъпоценен източник на информация. Месец преди смъртта на Джейси Хъбард Карл Прат, който тогава висеше на косъм от официалното обвинение — както и повечето от старшите партньори във фирмата, — сам се беше обадил на Сандбърг с предложение да се срещнат. В крайна сметка се срещнаха повече от десет пъти, докато скандалът се разразяваше с все по-голяма сила, а през следващите години направо станаха приятели по чашка. И поне два пъти в годината се измъкваха заедно някъде, където на спокойствие можеха да обменят клюки.
Три дни след като беше разгласена новината за помилването, Сандбърг се обади на Прат и двамата се разбраха да се срещнат на любимото си място — един студентски бар недалеч от университета „Джорджтаун“.
Прат изглеждаше ужасно, все едно не беше спирал да пие цяла седмица. Поръча си водка. Сандбърг се ограничи с бира.
— И къде е вашето момче значи? — попита ухилен журналистът.
— Вече не е в затвора, поне това е сигурно — отвърна Прат, отпи почти смъртоносно количество от водката си на един дъх и премлясна.
— Не се ли обади?
— Не. Нито на мен, нито на някой друг от фирмата.
— Ще се изненадаш ли, ако се обади или намине?
— И да, и не. С човек като Бакман нищо не може да ме изненада.
Той отново отпи от водката, преди да продължи.
— Няма да се изненадам и ако никога повече не стъпи във Вашингтон. Нито пък ако се появи във Вашингтон още утре и обяви, че открива нова кантора.
— Но помилването все пак те изненада, нали?
— Да, но пък не го е уредил лично Бакман, предполагам.
— Съмнявам се.
Покрай тях мина една студентка и Сандбърг я огледа внимателно. Беше разведен за втори път и не пропускаше нито една потенциалната жертва. Отпи от бирата си и продължи:
— Той не може да работи като адвокат, нали? Не му ли взеха разрешителното?
— Това не би спряло човек като Бакман. Ще го представи като „правителствени контакти“ или „консултации“, или нещо подобно. Работата му е да лобира, не му трябва разрешително. Като се замислиш, поне половината от адвокатите в този град дори не знаят къде е сградата на съда. Но и насън могат да намерят сградата на Конгреса.
— А откъде ще намери клиенти?
— Това, така или иначе, няма да стане — отсече Прат. — Бакман няма да се върне във Вашингтон. Да не би да си чул нещо друго?
— Нищо не съм чул. Изчезнал е яко дим. Никой от затвора не казва къде. От правоохранителните агенции мълчат като риби.
— Имаш ли някаква теория? — попита Прат и пресуши чашата си, но, изглежда, беше готов за следващата.
— Днес разбрах, че Теди Мейнард е ходил в Белия дом късно вечерта на деветнайсети. Само някой като Теди е способен да убеди Морган да направи такова нещо. Бакман е напуснал затвора, вероятно под въоръжена охрана, и е изчезнал безследно.
— По програма за защита на свидетелите?
— Нещо такова. ЦРУ и преди е крило хора по този начин. Просто им се налага. Официално не се занимават с такава дейност, което не означава, че не могат да го направят. Разполагат с достатъчно възможности.
— И защо ще крият Бакман?
— За отмъщение. Спомняш ли си Олдрич Еймс, най-голямата къртица в историята на ЦРУ?
— Естествено.
— Знаеш ли къде се намира в момента? Заключен на сигурно място в един федерален затвор. Нима смяташ, че ЦРУ не биха му светили маслото с най-голямо удоволствие? Но не могат да го направят, защото е противозаконно, просто нямат право да удрят по американски граждани, нито в страната, нито в чужбина.
— Бакман никога не е работил за ЦРУ. Той мразеше Теди Мейнард, по дяволите, и чувствата им бяха взаимни.