Теди отново отпи от картонената чашка, която държеше внимателно. Ръцете му бяха крехки и нашарени със сини вени, а кожата им беше млечнобяла, сякаш вече бяха умрели и търпеливо изчакваха и останалата част от тялото да ги последва.
— Колко време ще ни трябва, за да го изкараме от страната?
— Около четири часа.
— Планът е готов, нали?
— Всичко е под контрол. Чакаме само зелена светлина от президента.
— Надявам се да убедя този кретен лично.
Криц и въпросният кретен седяха, вторачени в стените на Овалния кабинет, и тежкото им мълчание се нарушаваше единствено от спорадични коментари за Джоуел Бакман. Все трябваше да си приказват за нещо, защото нито един от двамата не искаше да говори за това, което наистина го занимаваше в момента.
Какво става, за бога?
Наистина ли ще свърши така?
Четирийсет години. От „Корнел“ до Овалния кабинет. И всичко свърши толкова внезапно, че не им остана никакво време да се подготвят. Бяха разчитали на още един четиригодишен мандат. Още четири години слава, през които внимателно да подготвят наследството си, а после с достойнство да отстъпят поста и да пришпорят конете към залеза.
Беше късно, но навън някак си успя да стане още по-тъмно. Прозорците, които гледаха към Розовата градина, бяха мастиленочерни. Часовникът над камината тиктакаше едва доловимо, докато отброяваше последните секунди.
— Как ще реагира пресата, ако помилвам Бакман? — попита президентът за пореден път.
— Ще изпаднат в истерия.
— Може да стане забавно.
— Да, но ти няма да си тук, за да гледаш от първия ред.
— Така е.
След официалното предаване на властта по обяд на следващия ден бягството на президента от Вашингтон щеше да започне на борда на един частен реактивен самолет (собственост на петролна компания), който щеше да го откара във вилата на стар приятел на остров Барбадос. По нареждане на Морган всички телевизионни приемници бяха махнати от вилата, там нямаше да се получават никакви вестници или списания, а телефонните линии щяха да бъдат прекъснати. Бившият президент не искаше да общува с никого, дори с Криц и особено с мисис Морган, поне един месец. Не му пукаше, дори междувременно Вашингтон да изгореше до основи. Всъщност тайничко се надяваше да стане точно така.
След почивката си на Барбадос щеше тайно да замине за вилата си в Аляска и там щеше да продължи да се крие от света, докато зимата не отминеше и не дойдеше отново пролетта.
— Да го помилваме ли? — попита президентът.
— Според мен да — каза Криц.
Президентът беше започнал да говори в първо лице множествено число — нещо, към което винаги прибягваше, когато му се налагаше да вземе някое потенциално непопулярно решение. Когато вземаше лесните решения, винаги говореше в единствено число. Но когато искаше да раздели отговорността и особено в случаите, когато по-късно щеше да му потрябва човек, върху когото да стовари цялата вина, винаги отваряше процеса на вземане на решения и за външни хора, например за Криц.
Криц се занимаваше с поемане на вината вече четирийсет години и макар че наистина беше свикнал, това не означаваше, че не му е писнало.
— Ако не беше Джоуел Бакман, най-вероятно нямаше да сме тук — отбеляза той.
— Може би си прав — съгласи се президентът.
Винаги беше твърдял, че е избран заради блестящата си предизборна кампания, очарователните си лични качества, свръхестествената си проницателност по отношение на световните проблеми и ясната си визия за бъдещето на Америка. Признанието, че всъщност дължи абсолютно всичко само на Джоуел Бакман, беше шокиращо.
Но Криц беше твърде уморен и очукан от живота, за да се шокира.
Преди шест години скандалът с Бакман се беше разпрострял като горски пожар и беше погълнал по-голямата част от Вашингтон, като беше стигнал и до Белия дом. Облаците над главата на тогавашния президент, който до момента се радваше на неизменна популярност, се бяха сгъстили дотолкова, че отвориха пътя на Артър Морган, който в крайна сметка грубичко се възползва от този шанс, за да се намъкне в Белия дом.
И сега, когато се готвеше все така грубичко да се измъкне от него, му допадаше идеята да зашлеви един последен, с нищо незаслужен шамар в лицето на вашингтонските политици, които го бяха отхвърляли в продължение на четири години. Помилването на Джоуел Бакман щеше да разтърси из основи всички държавни служби във Вашингтон и да докара пресата до състояние на пълна истерия. Морган точно това искаше. Щеше да се скрие на Барбадос и за пореден път да остави столицата в състояние на политическа обсада, при която конгресмените щяха да настояват за публични изслушвания, прокурорите щяха да разиграват актьорски етюди пред телевизионните камери, а надутите политолози да дърдорят нонстоп глупости по кабеларките.