— Предлага ви се сделка, мистър Бакман. В замяна на пълното помилване трябва да се съгласите да напуснете страната, никога да не се връщате и да заживеете с нова самоличност на място, където никой никога няма да ви открие.
„Няма проблем“, помисли си Бакман. Той също не искаше никой да го открива.
— Но защо? — измърмори отново.
Трепереше толкова силно, че бутилката в лявата му ръка подскачаше.
Мистър Сайзмор от Вашингтон забеляза това и внимателно огледа Джоуел Бакман — от ниско подстриганата сива коса до скъсаните му маратонки от магазин за един долар, под които беше обул черните чорапи, които раздаваха на затворниците. Не можеше да не си представи как изглеждаше същият човек преди. Сети се за корицата на някакво списание. Там Джоуел Бакман беше сниман от професионален фотограф в идеално скроен черен италиански костюм; с коса, зализана до последното косъмче, той гледаше право към камерата с такова самодоволство, на каквото изобщо е способно човешко същество. Тогава косата му беше по-дълга и по-тъмна, красивото му лице беше свежо и без бръчки, а тялото му беше натежало около кръста в резултат от многобройните служебни обеди и официални вечери с продължителност от четири часа. Обичаше виното, жените и спортните коли. Притежаваше собствен реактивен самолет, яхта и вила във Вейл, за които с удоволствие разказваше пред списанието. Над главата му с големи черни букви беше заглавието: „Брокерът — това ли е вторият по важност човек във Вашингтон?“
Списанието беше в куфарчето на мистър Сайзмор заедно с една дебела папка с други документи за Джоуел Бакман. Беше ги прелистил по време на полета от Вашингтон до Тълса.
Според статията в списанието годишният приход на брокера по онова време беше повече от десет милиона долара, макар че читателят не можеше да бъде напълно сигурен поради лукавия начин, по който Бакман го беше съобщил на журналистите. В юридическата фирма, която беше основал, работеха двеста адвокати, което не беше толкова много за Вашингтон, но все пак без съмнение беше най-влиятелната в политическите кръгове. В крайна сметка цялата организация беше машина за лобиране, а не истинска кантора, където истински адвокати да упражняват професията си. Беше по-скоро като политически публичен дом за богати корпорации и чуждестранни правителства.
„От колкото по-високо падаш, толкова повече боли“, помисли си Сайзмор, докато гледаше как подскача бутилката в ръката на Бакман.
— Не разбирам — успя да прошепне бившият лобист.
— Нямаме време за по-подробно обяснение — прекъсна го мистър Сайзмор. — Сделката трябва да бъде сключена веднага, мистър Бакман. За съжаление не разполагате с никакво време, за да обмислите условията. Налага се бързо решение. Да или не. Искате ли да останете тук, или предпочитате да живеете под чуждо име на другия край на света?
— Къде точно?
— Все още не знаем, но ще го измислим.
— Ще бъда ли в безопасност?
— Само вие можете да отговорите на този въпрос, мистър Бакман.
Брокерът обмисли този отговор и започна да трепери още по-силно.
— Кога трябва да тръгна? — попита бавно.
Гласът му започваше да си възвръща силата, но отново го заплашваше яростен пристъп на кашлица.
— Веднага — отвърна мистър Сайзмор.
Беше поел водещата роля в тази среща, а на директора на затвора и представителите на ФБР и Министерството на правосъдието беше оставена ролята на обикновени зрители.
— Тоест още тази вечер?
— Дори няма да се връщате в килията си.
— Жалко — каза Бакман и събеседниците му неволно се усмихнаха.
— Пред вратата на килията ви чака един надзирател — обясни директорът. — Ще вземе каквото поискате оттам, за да ви го донесат.
— Пред вратата на килията ми винаги има надзирател — сопна се Бакман. — Ако точно в момента е онзи неприятен гърчав садист Слоун, кажете му да вземе бръснарските ми ножчета и да си пререже вените.
Четиримата мъже в стаята преглътнаха с усилие и зачакаха думите сами да напуснат помещението през вентилационната шахта. Вместо това те сякаш прерязаха задимения въздух и няколко пъти отекнаха в стените.
Мистър Сайзмор се прокашля, намести се на стола и каза:
— В Овалния кабинет очакват решението ви, мистър Бакман. Приемате ли сделката?
— Президентът ме чака лично, нали?
— Може и така да се каже.
— Той ми го дължи. Все пак аз го вкарах там.