— Това не е най-подходящият момент да обсъждаме подобни теми, мистър Бакман — каза меко Сайзмор.
— Ще ми върне ли услугата?
— Не съм наясно с мислите на президента.
— Наистина ли смятате, че той е в състояние да извършва мисловна дейност?
— Нека просто да му се обадим и да му кажем, че отговорът ви е „не“.
— Почакайте.
Бакман допи водата в бутилката и поиска още една. После избърса устата си с ръкав и попита:
— Това е нещо като програма за защита на свидетелите, нали така?
— Не е официална държавна програма, мистър Бакман. Но от време на време се оказва наложително да скрием някои хора.
— Колко често ви се случва да загубите някого от тях?
— Не много често.
— Не много често ли? Значи няма гаранция, че ще бъда в безопасност?
— Никога няма гаранция. Но имате добри шансове.
Бакман отново се обърна към директора.
— Колко години ми остават тук, Лестър?
Лестър подскочи, когато отново го включиха в разговора по този начин. Никой никога не го наричаше с първото му име, защото го мразеше и избягваше да го използва. На табелката на бюрото му пишеше „Л. Хауард Кас“.
— Четиринайсет години — отвърна рязко. — И можеш да ме наричаш „господин директоре“ или „мистър Кас“.
— Мистър Кас си у вас — каза Бакман. — Не вярвам тук да изкарам повече от три години. Лошата храна, измръзването и липсата на медицински грижи ще ме довършат. Да ви кажа, момчета, нашият Лестър хич не глези затворниците.
— Какво стана с решението ви? — напомни мистър Сайзмор.
— Естествено, че приемам — отвърна Бакман. — Човек трябва да е пълен глупак, за да откаже.
Мистър Нейб от Министерството на правосъдието най-сетне се раздвижи. Той отвори куфарчето си и заяви:
— Това са документите, които трябва да подпишете.
— За кого точно работите? — обърна се Бакман към мистър Сайзмор.
— За президента на САЩ.
— Е, в такъв случай му предайте, че не успях да гласувам за него, защото бях в затвора. Не че със сигурност щях да го направя, ако имах тази възможност. И му предайте, че съм му много благодарен, става ли?
— Става.
Хоби напълни още една чаша със зелен чай, този път съвсем слаб, защото наближаваше полунощ, и я подаде на Теди, който отново беше увит в одеяло и не откъсваше поглед от движението по улицата зад тях. Движеха се по Конститюшън Авеню и излизаха от центъра на града — вече наближаваха моста „Рузвелт“. Старецът отпи от чая си и заяви:
— Морган е прекалено глупав, за да се сети да продава помилванията си. Криц обаче ме притеснява.
— На остров Невис е открита съвсем нова сметка — каза Хоби. — Отворили са я преди две седмици от някаква невзрачна компания, собственост на Флойд Дънлап.
— А кой е той?
— Един от хората, които отговарят за финансирането на Морган.
— Защо точно на Невис?
— В момента това се смята за най-модерното място за офшорни сделки.
— И ние го наблюдаваме?
— Неотлъчно. Ще видим всяко прехвърляне на средства към тази сметка през следващите четирийсет и осем часа.
Теди леко кимна и погледна наляво, където за миг се мярна Кенеди Сентър.
— Къде е Бакман сега? — попита.
— Излиза от затвора.
Теди се усмихна и отпи от чая. Прекосиха моста в мълчание, а после, когато река Потомак остана зад гърба им, попита:
— Кой ще го пипне пръв?
— Има ли някакво значение?
— Не, няма. Но ще бъде доста забавно да наблюдаваме надпреварата.
Облечен с износена, но колосана и изгладена военна униформа с пясъчен цвят, от която бяха свалени пагоните и всички опознавателни знаци, с лъснати черни ботуши и тежка зимна шуба с качулка, нахлупена плътно на главата, Джоуел Бакман излезе от федералния затвор „Ръдли“ в дванайсет и пет през нощта, четиринайсет години предсрочно. Беше прекарал вътре, в единична килия, малко повече от шест години и когато си тръгваше, носеше само една брезентова торба с няколко книги и снимки. Нито веднъж не се обърна да погледне назад.
Беше на петдесет и две години, разведен, без пукната пара, не поддържаше никакви контакти с две от трите си деца и беше напълно забравен от всички приятели, които някога беше имал. Нито един от тях не си беше направил труда да продължи да поддържа кореспонденция с него след първата година в затвора. Една от бившите му приятелки, както обикновено излязла от редиците на безбройните секретарки, които беше преследвал в луксозните си кабинети, му беше писала в продължение на десет месеца, докато във всекидневника „Уошингтън Поуст“ не съобщиха, че според ФБР не е много вероятно Джоуел Бакман да е успял да измами фирмата и клиентите си и да е скрил някъде милиони долари, както се предполагаше в началото. Кой би искал да си пише с адвокат в затвора, особено ако е фалирал? Е, ако беше богат…