Не можеше да спре сълзите, капещи от очите й. Загуби всякакъв контрол и избухна в плач. Притисна с ръка устата си, за да заглуши звуците и остави болката да се излее.
Трясъкът от счупването на вратата беше толкова силен, че я накара да си поеме рязко въздух. Брон отвори със замах вратата на душ кабината. Шокът, който изпита, пресуши сълзите й, когато Новия вид падна на колене до ваната.
Силните му ръце я хванаха под коленете и около кръста, повдигнаха я и здраво я притиснаха към гърдите му.
— Толкова съжалявам, красавице — изрече дрезгаво. — Не исках да те нараня. Не подуших кръв. Кажи ми къде те боли.
Отне й секунди, за да дойде на себе си. Брон я държеше в обятията си, където я бе издърпал изпод душа. Той седна на пода в банята с нея в скута си. Зарови лице в косата й, прегърна я още по-силно и я залюля, сякаш искаше да я утеши.
Той си мислеше, че е пострадала. Това я потресе.
— А-Аз… не съм наранена. Пусни ме. — Подсмръкна, освободи едната си ръка от притиснатите им тела, за да избърше сълзите си и си пожела да има кърпичка. Вдигна глава и видя страха в очите му. Притеснение. Той беше убеден, че й е причинил физическа болка. — Брон, не съм наранена по този начин. Наистина съм добре. Ще те намокря целия. Пусни ме.
— Не. — Той успя да се изправи, с нея в ръце, нещо, което само някой много силен можеше да направи и я отнесе от банята. — Толкова съжалявам, Бека. Опитах се да бъда нежен.
Той мислеше, че я е наранил физически и звучеше виновно. Това я разкъса вътрешно.
— Не си ме наранил. Добре съм.
— Бека — изръмжа той, — ти плачеше. Аз ти причиних болка.
Положи я нежно на леглото и дръпна завивката леко да я покрие. Легна до нея. Ръцете му я прегърнаха и внимателно я придърпаха да легне на една страна. Обви се плътно около нея, сякаш тялото му можеше да я защити. Това беше много мило и я накара да го заобича още повече, отказа се от опитите си да запази самообладание. Защо не можеше да я обича? Нещата щяха да са толкова съвършени, ако можеше. Горещи сълзи потекоха от очите й и тя зарови лице в постелята. Заплака отново. Проклети хормони!
— Тук съм, красавице. С теб съм — изгука той. — Всичко ще бъде наред.
Глава 19
— Съжалявам, красавице. Предпочитам да нараня себе си, отколкото теб.
В гласа на Брон прозвуча такова истинско страдание, че Бека се принуди да овладее емоциите си.
— Не си виновен ти. Кълна се, че не ме нарани по време на секса. Това е… просто… аз. В главата ми е такъв хаос. Моля те, Брон, не си ме наранил.
— Тогава, защо плачеш? Погледни ме в очите, когато ти говоря.
Тя подсмръкна.
— Ние нямаме нищо общо. Аз не съм това, което искаш. Ти… — Тя отново подсмръкна. — Нещата между нас няма да се получат. Трябва да престанем да се виждаме. Ако не сложим край на връзката си сега, когато дойде бебето ще стане още по-трудно.
Тялото му зад нея се напрегна.
— Аз няма да те оставя, Бека. Никога. Ти си моя.
Младата жена заплака отново. Чу се затръшване на врата и тя помисли, че е от някой друг апартамент. Брон я държеше здраво в прегръдките си, гърбът й бе притиснат в гърдите му.
— Тук съм — прозвуча задъханият глас на Триша. — Какво се е случило?
Бека се напрегна, вдигна глава и погледна към другата жена. Лекарката беше облечена в розов анцуг и носеше чанта. Погледите им се срещнаха и Триша тръгна към леглото.
— Брон заяви, че може да те е наранил по време на секса, Бека. Къде те боли? Имаш ли кървене? Спазми?
— Тя каза, че не съм я наранил. — Новия вид въздъхна. — Не знам защо плаче, но виждам болката в очите й, Триша. Как да й помогна?
Лекарката пусна чантата и седна на ръба на леглото. Погледна Бека в очите, пълни със сълзи.
— Какво има, Бека? Говори с мен. Брон е много притеснен. Повярвай ми. Когато един мъжки Вид се обади за помощ по този начин, той наистина е много разтревожен. Случайно да ти е причинил болка по време на секса? Кажи ми.
Бека прехапа устни.
— Бях женена и преди.
Триша премигна.
— Спомням си. Бях много изненадана, когато разбрах, защото фамилното ти име е същото като на баща ти.
— Върнах си обратно моминското име, след като съпругът ми почина.
— Чувстваш се виновна заради бебето, защото той е мъртъв? — Чертите на Триша се смекчиха. — Това е нормално, но ти знаеш, че не трябва.